Той беше почти убеден, че трупът и е сред останалите, но въпреки това трябваше да се увери, дължеше и поне това. Търсенето обаче щеше да е доста трудно и времеемко, поради което му се наложи да прахоса няколко секудни за да се концентрира подобаващо.
Костната структура на елфите се различаваше от тази на хората, но разликите бяха доста малки и без да може да разчита на основните външни разлики като заострените уши на Нолан не му оставаше друг избор освен да огледа всеки един труп в храма и да се надява, че няма да пропусне това което търсеше.
Като начало той използва концентрацията си за да огледа разположението на труповете в помещението и да създаде панорамен образ в съзнанието си, който използва за да отсее всички несъответстващи останки.
Той затвори очи и много бавно, следвайки логическата нишка на мисълта си започна да оцветява в червено образите на децата и мъжете. Нолан прибави към тях тези от женските трупове, които не отговаряха на ръста и телосложението на Кая, като отбеляза със сребрист цвят няколко от тези, за които не можеше да прецени, било заради ъгъла на наблюдение или заради състоянието на самите трупове, тях щеше да ги отсее по-късно. Когато приключи с пресявката той напрегна съзнанието си и заличи отбелязанието с червено останки и отвори очи. Само за миг в полезрението му останаха само набелязаните останки, но с избестрянето на съзнанието му се появиха и останалите.
Нолан насочи вниманието си първо към тези, които беше отбелязъл със сребристо и прегледа обстойно всеки видим детайл, отхвърляйки ги един след друг. Когато се увери, че Кая не е сред тях той прегледа и основните кандидати, но не откри трупа и.
Все още запазвайки спокойствието си Нолан поттисна надигналата се в гърдите му надежда и провери отново, като този път включи в търсенето и всички останки, които беше изхвърлил при отсяването.
Прегледът му отне часове и когато най-накрая приключи той притвори уморено очи и извесно време остана така отпускайки съзнанието си, а след кратката почивка излезе от храма и погледна небето. Няколкото бели облачета вече се бяха превърнали в плътна бялосива пелена, а слабият западен ветрец се беше усилил и сега развяваше пепелта на опожареното село.
Това беше лошо оставаха му максимум два или три часа, а той имоше още доста работа за вършене.
Силен гръм изтръгна Еван от бездната на безсъзнанието и той с вик скочи на крака. Бавно, като че отдалече сетивата му започнаха да се проясняват, а с тях се върна и болката. Той изскимтя жално и се огледа. Лежеше на малката полянка пред развалините на селото, а в краката му се беше омотало едно от дебелите подплатени с козя кожа зимни наметки, който съселяните му носеха когато беше студено.
„Какво по...”
Жалкият му опит да си припомни как се е озовал на това място беше грубо прекъснат от втори гръм, който го накара да подскочи.
- А, спящата красавица се събуди, - рече насмешлив глас зад него – при това без целувка. Гледай ти.
Гласът принадлежеше на Нолан и когато момчето се извърна в посоката, от която беше дошъл, пред объркания му поглед изплува познатия образ с влудяващата ехидна усмивка, но това което го накара да зяпне от изумление беше позата в която се намираше. Нолан беше приседнал удобно с кръстосани крака на малко трикрако столче, с гръб облегнат на близката скала, стърчаща насред поляната, а в дясната си ръка държеше красив стъклен бокал пълен с някаква мътна течност. До колкото Еван знаеше в цялото село имаше само три или четири такива бокала... преди пожара.
При тази мисъл спомените нахлуха в главата му и той с вик скочи на крака.
- Селото...ох...
Отчаяният му щурм беше прекратен от острата пареща болка в рамото и главата му, която го накара да се свлече на колене.
- Спокойно малки приятелю, сега не му е времето да се косиш за маловажни неща.
Нолан стана от импровизирания си трон, измъкна от някъде втори бокал и щедро гребна с него в малкото буренце изправено наблизо, след кето поднесе чашата към момчето с думите.
- Ако не се лъжа, скоро ще имаш много по-важни неща, за които да прахосваш силите си.
- П-По-важни! – изхриптя Еван – ПО-ВАЖНИ! ТА НАЛИ СЕЛОТО... селото...
Гласът му заглъхна в сподавени хрипове при спомена за горящите къщи... и за храма.
- Да, селото вече го няма и какво от това. След сто години и нас няма да ни има и сълзите няма да помогнат с нищо. А сега пий преди да си измръзнал съвсем.
Нолан тикна в ръката му пълния бокал и топлината му накара момчето да се сепне. Първата мисъл, която му мина през главата не беше да захвърли проклетата чаша, нито да изкрещи в лицето на Нолан какво мисли за остроумията му. Не, за свой най-голям срам Еван откри, че мисли за това как Нолан е загрял чашата и дори когато си спомни, че приятелят му е магьосник мисълта му не се върна към трагедията сполетяла него и съселяните му. Наместо това той отпи бавно от чашата и докато топлината на виното се разливаше по тялото му, започна да да мисли за всевъзможни неща. Мислеше за студа, за това че не го беше усетил до този момент. Мислеше и за полумрака, който го обгръщаше, за това колко злокобно изглеждаха сивите облаци и просвяткващите под тях мълнии.
Дълбоко в него една частица от съзнанието му го укоряваше, за това което прави. Нещо от вътре му крещеше, че това безразличие е погрешно, че трябва да крещи до изнемога проклятия към тези, които му бяха причинили това и към боговете, които го бяха допуснали, но един друг глас го възпираше да се подчини. Някак по-тих, но по-властен той шепнеше в главата му колко безполезно ще е всичко това.
Именно под влиянието на този глас Еван преглатна чувствата си и тихо попита.
- Какво се е случило тук?
- А, така вече ми харесваш! – отговори Нолан, а усмивката изчезна от лицето му – Лошото е, че и аз не можах да разбера. Едно е сигурно от селото е останала само пепел.
- А, хората?
- Всички са мъртви, вероятно.
При този си отговор Нолан със задоволство забеляза как очите на момчето просветнаха.
- Как така вероятно? – зададе следващият си въпрос то, опитвайки се да подтисне вълнението си.
- Ами, просто аз нямам представа колко са били жителите на селото поначало, а и...
- А и какво?
- Ами... хъмм... как да го кажа...
- ЩЕ ПРЕСТАНЕШ ЛИ НАЙ-НАКРАЯ!?
- Добре, добре, не е нужно да крещиш! Просто не искам да те залъгвам с излишна надежда, това е. Истината е, че не можах да открия трупа на сестра ти, но във всичката тази бъркотия може просто да съм го пропуснал.
- Значи, тя може да е жива?
Гласът на Еван трепереше от напрежение и Нолан потръпна усещайки силата на съзнанието му.
- Возможно е. – отговори той – Но е малко вероятно, който и да е направил това е търсил нещо определено, а от това което разбрах за сестра ти, тя вероятно не е напускала селото от години, следователно шансовете да са търсили точно нея са малки.
- Що за чудовище може да направи това!?
- А, това е лесно. Били са хора, на подковани коне и доста добре бронирани, най-вероятно наемници.
- Хора... – блуждаещият поглед на момчето се насочи към развалините на Брин и сякаш за да му помогне една мълния озари за миг злокобно извисяващият се в центъра на опустошението храм – Непростимо!
Последнаа дума беше изговорена твърдо и Нолан разбра, че момчето е взело своето решение. Това не се вписваше в плановете му, но той трябваше да отбележи, че това е доста предвидимо стечение на обстоятелствата.
- Сигурен ли си? – попита той, но единственото което получи беше втренченият поглед на Еван – Е все пак знаех, че няма да седиш и да кротуваш. Тръгнали са на изток по реката и имат около осем часа преднина.
Нолан се пресегна и вдигна от земята една доста обемиста раница, която подхвърли към момчето.
- Ето, посъбрал съм ти това онова от развалините.
- Не разбирам? – попита объркано Еван, улавяйки раницата – Няма ли да дойдеш с мен?
- Не – поклати глава Нолан – отмъщенията не заслужават моето внимание.
- Не можеш да ме оставиш просто така, аз няма да се справя сам...
- Само гледай.
- Защо, нима те е страх?
- Страх... да страх ме е, но се съмнявам, че знаеш точно от какво. Виж – продължи той виждайки, че думите му нямат желания ефект – предполагам, че искаш касапница и общо взето това е нормално, но ще трябва да си я направиш сам, аз от своя страна предпочитам да се занимавам с нещо по-смислено.
При тези думи Нолан се изправи, вдигна на рамо своята раница, която беше оставил за възглавница на момчето и понечи да си тръгне.
- Тогава помогни ми да спася Кая!
Думите бяха казани от отчаяние, но постигнаха желания ефект. Нолан спря и без да се обръща започна да се взира в съдържанието на чашата си, а Еван продължи.
- Ако е жива, тя е със тях... а-аз няма да успея сам... затова моля те освободи я!
- По дяволите как мразя да съм длъжник! – Нолан се извърна леко и погледа му се заби в очите на момчето – Сигурен ли си, че искаш точно това?
- Да, моля те!
- Добре така да е, но имам три условия. – въздъхна Нолан – Първо аз правя каквото поискам, когато поискам, което значи, че ще изпълня молбата ти когато и където преценя, че ме устройва.
- Добре, няма проблем. – закима енергично Еван.
- Второ, докато си с мен ще трябва да понаучиш това онова за магията и вярвай ми ангелите ще ти изка...
- Ще ме учиш на магия! Супер!
- И трето...
- Да
Нолан въздъхна отново и продължи.
- Има си причина да се намирам тук на това място в този момент. Аз търся тази причина и тя търси мен. За това не се залъгвай, ако открия дори и най-малката следа към това, което търся аз ще те оставя без да кажа и дума... така ще е най-добре и за двама ни.
Еван се беше умълчал, опитвайки се да осъзнае казаното и въпреки, че не можа да разбере за какво става въпрос, последната част беше пределно ясна, но предвид обстоятелствата нямаше голям избор. Той кимна бавно в отговор и Нолан продължи.
- Добре тогава да започваме.
Той отпи голяма глътка от бокала и го захвърли, след което хвърли раницата на земята и стискайки здраво Кривия корен се насочи към пепелището.
- Хей, чакай на къде тръгна, това е грешната по...
Наместо отговор Нолан се закова на място и със замах заби тоягата си в земята. Еван понечи да го последва, но поредната мълния го стресна и той остана на място наблюдаваики как тревата под краката на приятеля му лумва в пламъци, които се разпространяваха по доста неестествен начин. От мястото на което беше стъпил Нолан се плъзнаха читири огнени змии, които се заизвиваха, изрисувайки сложните символи които той започна да чертае с ръка във въздуха.
Сякаш за да допълни злокобната атмосфера, внезапен повей на вятъра донесе очаквания дъжд, който засъска в огненото заклинание. На Еван не му трябваше много мислене за да стигне до извода, че е по-добре да наблюдава от разстояние и той остана на мястото си, следейки с възхищение движенията на магьосника.
Заклинанието се проточи дълго и когато Нолан привърши със него и двамата вече бяха подгизнали от дъжда. Еван потрепери от студ, но остана на място втренчин в ръката, която Нолан протегна стисната в юмрук към изгорялото село.
„Какво се опитва да напр...”
Поредната мълния освети останките от Брин, разкривайки пред смаяния му поглед целта на тайнствената магия. В центъра на опустошеното село все още се извисяваше храма, с тази разлика, че сега повърхността му беше нажежена до червено, а над него се издигаше облак пара.
- Какво пра...
В този момент Нолан разтвори ръката си и храмът избухна в колона от втечнен камък. Почти мигновенно вълна от нагорещен въздух събори Еван на земята, но падайки той успя да зърне последният властен жест с който всичко свърши, също толкова бързо колкото бе започнало.
Кагато Еван се надигна в селото цареше мрак, но той успя да различи силуета на храма все още стърчащ на фона на тъмнеещото небе.
„Това ли беше? Какво по...”
Мисълта му секна, когато една мълния освети за кратко развалините. Скалата изграждаща храма беше избухнала в гейзер, втечнена от заклинанието на Нолан след което се беше втвърдила мигновенно оставяйки от монолитната сграда едно огромно каменно цвете.
- З-Защо по дяволите направи това? – заплетечи смаяното момче.
- Странно е, че точно ти питаш, но в момента няма значение. Ако някой ден се върнеш тук жив ще разбереш. А сега нарамвай багажа защото ще тичаме цяла нощ.
