05 - Преследвачи (част 03)

Той беше почти убеден, че трупът и е сред останалите, но въпреки това трябваше да се увери, дължеше и поне това. Търсенето обаче щеше да е доста трудно и времеемко, поради което му се наложи да прахоса няколко секудни за да се концентрира подобаващо.

Костната структура на елфите се различаваше от тази на хората, но разликите бяха доста малки и без да може да разчита на основните външни разлики като заострените уши на Нолан не му оставаше друг избор освен да огледа всеки един труп в храма и да се надява, че няма да пропусне това което търсеше.

Като начало той използва концентрацията си за да огледа разположението на труповете в помещението и да създаде панорамен образ в съзнанието си, който използва за да отсее всички несъответстващи останки.

Той затвори очи и много бавно, следвайки логическата нишка на мисълта си започна да оцветява в червено образите на децата и мъжете. Нолан прибави към тях тези от женските трупове, които не отговаряха на ръста и телосложението на Кая, като отбеляза със сребрист цвят няколко от тези, за които не можеше да прецени, било заради ъгъла на наблюдение или заради състоянието на самите трупове, тях щеше да ги отсее по-късно. Когато приключи с пресявката той напрегна съзнанието си и заличи отбелязанието с червено останки и отвори очи. Само за миг в полезрението му останаха само набелязаните останки, но с избестрянето на съзнанието му се появиха и останалите.

Нолан насочи вниманието си първо към тези, които беше отбелязъл със сребристо и прегледа обстойно всеки видим детайл, отхвърляйки ги един след друг. Когато се увери, че Кая не е сред тях той прегледа и основните кандидати, но не откри трупа и.

Все още запазвайки спокойствието си Нолан поттисна надигналата се в гърдите му надежда и провери отново, като този път включи в търсенето и всички останки, които беше изхвърлил при отсяването.

Прегледът му отне часове и когато най-накрая приключи той притвори уморено очи и извесно време остана така отпускайки съзнанието си, а след кратката почивка излезе от храма и погледна небето. Няколкото бели облачета вече се бяха превърнали в плътна бялосива пелена, а слабият западен ветрец се беше усилил и сега развяваше пепелта на опожареното село.

Това беше лошо оставаха му максимум два или три часа, а той имоше още доста работа за вършене.

Силен гръм изтръгна Еван от бездната на безсъзнанието и той с вик скочи на крака. Бавно, като че отдалече сетивата му започнаха да се проясняват, а с тях се върна и болката. Той изскимтя жално и се огледа. Лежеше на малката полянка пред развалините на селото, а в краката му се беше омотало едно от дебелите подплатени с козя кожа зимни наметки, който съселяните му носеха когато беше студено.

„Какво по...”

Жалкият му опит да си припомни как се е озовал на това място беше грубо прекъснат от втори гръм, който го накара да подскочи.

-         А, спящата красавица се събуди, - рече насмешлив глас зад него – при това без целувка. Гледай ти.

Гласът принадлежеше на Нолан и когато момчето се извърна в посоката, от която беше дошъл, пред объркания му поглед изплува познатия образ с влудяващата ехидна усмивка, но това което го накара да зяпне от изумление беше позата в която се намираше. Нолан беше приседнал удобно с кръстосани крака на малко трикрако столче, с гръб облегнат на близката скала, стърчаща насред поляната, а в дясната си ръка държеше красив стъклен бокал пълен с някаква мътна течност. До колкото Еван знаеше в цялото село имаше само три или четири такива бокала... преди пожара.

При тази мисъл спомените нахлуха в главата му и той с вик скочи на крака.

-         Селото...ох...

Отчаяният му щурм беше прекратен от острата пареща болка в рамото и главата му, която го накара да се свлече на колене.

-         Спокойно малки приятелю, сега не му е времето да се косиш за маловажни неща.

Нолан стана от импровизирания си трон, измъкна от някъде втори бокал и щедро гребна с него в малкото буренце изправено наблизо, след кето поднесе чашата към момчето с думите.

-         Ако не се лъжа, скоро ще имаш много по-важни неща, за които да прахосваш силите си.

-         П-По-важни! – изхриптя Еван – ПО-ВАЖНИ! ТА НАЛИ СЕЛОТО... селото...

Гласът му заглъхна в сподавени хрипове при спомена за горящите къщи... и за храма.

-         Да, селото вече го няма и какво от това. След сто години и нас няма да ни има и сълзите няма да помогнат с нищо. А сега пий преди да си измръзнал съвсем.

Нолан тикна в ръката му пълния бокал и топлината му накара момчето да се сепне. Първата мисъл, която му мина през главата не беше да захвърли проклетата чаша, нито да изкрещи в лицето на Нолан какво мисли за остроумията му. Не, за свой най-голям срам Еван откри, че мисли за това как Нолан е загрял чашата и дори когато си спомни, че приятелят му е магьосник мисълта му не се върна към трагедията сполетяла него и съселяните му. Наместо това той отпи бавно от чашата и докато топлината на виното се разливаше по тялото му, започна да да мисли за всевъзможни неща. Мислеше за студа, за това че не го беше усетил до този момент. Мислеше и за полумрака, който го обгръщаше, за това колко злокобно изглеждаха сивите облаци и просвяткващите под тях мълнии.

Дълбоко в него една частица от съзнанието му го укоряваше, за това което прави. Нещо от вътре му крещеше, че това безразличие е погрешно, че трябва да крещи до изнемога проклятия към тези, които му бяха причинили това и към боговете, които го бяха допуснали, но един друг глас го възпираше да се подчини. Някак по-тих, но по-властен той шепнеше в главата му колко безполезно ще е всичко това.

Именно под влиянието на този глас Еван преглатна чувствата си и тихо попита.

-         Какво се е случило тук?

-         А, така вече ми харесваш! – отговори Нолан, а усмивката изчезна от лицето му – Лошото е, че и аз не можах да разбера. Едно е сигурно от селото е останала само пепел.

-         А, хората?

-         Всички са мъртви, вероятно.

При този си отговор Нолан със задоволство забеляза как очите на момчето просветнаха.

-         Как така вероятно? – зададе следващият си въпрос то, опитвайки се да подтисне вълнението си.

-         Ами, просто аз нямам представа колко са били жителите на селото поначало, а и...

-         А и какво?

-         Ами... хъмм... как да го кажа...

-         ЩЕ ПРЕСТАНЕШ ЛИ НАЙ-НАКРАЯ!?

-         Добре, добре, не е нужно да крещиш! Просто не искам да те залъгвам с излишна надежда, това е. Истината е, че не можах да открия трупа на сестра ти, но във всичката тази бъркотия може просто да съм го пропуснал.

-         Значи, тя може да е жива?

Гласът на Еван трепереше от напрежение и Нолан потръпна усещайки силата на съзнанието му.

-         Возможно е. – отговори той – Но е малко вероятно, който и да е направил това е търсил нещо определено, а от това което разбрах за сестра ти, тя вероятно не е напускала селото от години, следователно шансовете да са търсили точно нея са  малки.

-         Що за чудовище може да направи това!?

-         А, това е лесно. Били са хора, на подковани коне и доста добре бронирани, най-вероятно наемници.

-         Хора... – блуждаещият поглед на момчето се насочи към развалините на Брин и сякаш за да му помогне една мълния озари за миг злокобно извисяващият се в центъра на опустошението храм – Непростимо!

Последнаа дума беше изговорена твърдо и Нолан разбра, че момчето е взело своето решение. Това не се вписваше в плановете му, но той трябваше да отбележи, че това е доста предвидимо стечение на обстоятелствата.

-         Сигурен ли си? – попита той, но единственото което получи беше втренченият поглед на Еван – Е все пак знаех, че няма да седиш и да кротуваш. Тръгнали са на изток по реката и имат около осем часа преднина.

Нолан се пресегна и вдигна от земята една доста обемиста раница, която подхвърли към момчето.

-         Ето, посъбрал съм ти това онова от развалините.

-         Не разбирам? – попита объркано Еван, улавяйки раницата – Няма ли да дойдеш с мен?

-         Не – поклати глава Нолан – отмъщенията не заслужават моето внимание.

-         Не можеш да ме оставиш просто така, аз няма да се справя сам...

-         Само гледай.

-         Защо, нима те е страх?

-         Страх... да страх ме е, но се съмнявам, че знаеш точно от какво. Виж – продължи той виждайки, че думите му нямат желания ефект – предполагам, че искаш касапница и общо взето това е нормално, но ще трябва да си я направиш сам, аз от своя страна предпочитам да се занимавам с нещо по-смислено.

При тези думи Нолан се изправи, вдигна на рамо своята раница, която беше оставил за възглавница на момчето и понечи да си тръгне.

-         Тогава помогни ми да спася Кая!

Думите бяха казани от отчаяние, но постигнаха желания ефект. Нолан спря и без да се обръща започна да се взира в съдържанието на чашата си, а Еван продължи.

-         Ако е жива, тя е със тях... а-аз няма да успея сам... затова моля те освободи я!

-         По дяволите как мразя да съм длъжник! – Нолан се извърна леко и погледа му се заби в очите на момчето – Сигурен ли си, че искаш точно това?

-         Да, моля те!

-         Добре така да е, но имам три условия. – въздъхна Нолан – Първо аз правя каквото поискам, когато поискам, което значи, че ще изпълня молбата ти когато и където преценя, че ме устройва.

-         Добре, няма проблем. – закима енергично Еван.

-         Второ, докато си с мен ще трябва да понаучиш това онова за магията и вярвай ми ангелите ще ти изка...

-         Ще ме учиш на магия! Супер!

-         И трето...

-         Да

Нолан въздъхна отново и продължи.

-         Има си причина да се намирам тук на това място в този момент. Аз търся тази причина и тя търси мен. За това не се залъгвай, ако открия дори и най-малката следа към това, което търся аз ще те оставя без да кажа и дума... така ще е най-добре и за двама ни.

Еван се беше умълчал, опитвайки се да осъзнае казаното и въпреки, че не можа да разбере за какво става въпрос, последната част беше пределно ясна, но предвид обстоятелствата нямаше голям избор. Той кимна бавно в отговор и Нолан продължи.

-         Добре тогава да започваме.

Той отпи голяма глътка от бокала и го захвърли, след което хвърли раницата на земята и стискайки здраво Кривия корен се насочи към пепелището.

-         Хей, чакай на къде тръгна, това е грешната по...

Наместо отговор Нолан се закова на място и със замах заби тоягата си в земята. Еван понечи да го последва, но поредната мълния го стресна и той остана на място наблюдаваики как тревата под краката на приятеля му лумва в пламъци, които се разпространяваха по доста неестествен начин. От мястото на което беше стъпил Нолан се плъзнаха читири огнени змии, които се заизвиваха, изрисувайки сложните символи които той започна да чертае с ръка във въздуха.

Сякаш за да допълни злокобната атмосфера, внезапен повей на вятъра донесе очаквания дъжд, който засъска в огненото заклинание. На Еван не му трябваше много мислене за да стигне до извода, че е по-добре да наблюдава от разстояние и той остана на мястото си, следейки с възхищение движенията на магьосника.

Заклинанието се проточи дълго и когато Нолан привърши със него и двамата вече бяха подгизнали от дъжда. Еван потрепери от студ, но остана на място втренчин в ръката, която Нолан протегна стисната в юмрук към изгорялото село.

„Какво се опитва да напр...”

Поредната мълния освети останките от Брин, разкривайки пред смаяния му поглед целта на тайнствената магия. В центъра на опустошеното село все още се извисяваше храма, с тази разлика, че сега повърхността му беше нажежена до червено, а над него се издигаше облак пара.

-         Какво пра...

В този момент Нолан разтвори ръката си и храмът избухна в колона от втечнен камък. Почти мигновенно вълна от нагорещен въздух събори Еван на земята, но падайки той успя да зърне последният властен жест с който всичко свърши, също толкова бързо колкото бе започнало.

Кагато Еван се надигна в селото цареше мрак, но той успя да различи силуета на храма все още стърчащ на фона на тъмнеещото небе.

„Това ли беше? Какво по...”

Мисълта му секна, когато една мълния освети за кратко развалините. Скалата изграждаща храма беше избухнала в гейзер, втечнена от заклинанието на Нолан след което се беше втвърдила мигновенно оставяйки от монолитната сграда едно огромно каменно цвете.

-         З-Защо по дяволите направи това? – заплетечи смаяното момче.

-         Странно е, че точно ти питаш, но в момента няма значение. Ако някой ден се върнеш тук жив ще разбереш. А сега нарамвай багажа защото ще тичаме цяла нощ.

05 - Преследвачи (част 02)

Няколко минути по късно, спокойствието му бе нарушено от полазилите го ледени тръпки, превърнали се в основен метод за предупреждение от страна на подсъзнанието му. Трябваше му един поглед за да открие причината за лошото си предчувствие. На няколко метра от него, пред храма стоеше Еван, а широко отворените му очи се бяха заковали на процепа между вратите. Без да губи време за мислене Нолан се отлепи от оградата и с два скока се озова до него. Лявата му ръка веднага легна на рамото на момчето, а дясната му нанесе жесток удар по слепоочието. Без да издаде звук то се свлече в ръцете му и Нолан трябваше да провери, дали случайно не го е убил, преди да го вдигне на ръце и да го пренесе на малката полянка, южно от селото. Там той положи отпуснатото тяло на земята и го остави така.

„Прощавай малчо, но не мисля че бих оцелял, ако истерясаш отново.” – извини му се мислено той.

Това си беше самата истина. Дори и без сетивата си Нолан можеше да усети кога му се вие свят, а за обърканите действия и неадекватното мислене също трябваше да има обяснение. Още повече, че всичко това започна в момента, в който се опита да догони момчето и като прибавеше и факта, че преди по-малко от осем часа беше спирал времето, излизаше че сега трябва да е благодарен, за дето не усеща жестокото главоболие, което щеше да го мъчи при подобни обстоятелства.

Най-лошото в цялата работа си оставаше факта, че в момента в който се събудеше Еван щеше да довърши започнатото и единственото, което той можеше да направи за да го спре, беше или да го приспи отново или да го убие. И двете идеи не му се нравеха и за да не мисли повече за това, той се запъти към скривалището в гората, за да донесе багажа, който момчето беше забравило.

Уви, като някое бясно куче с обратна захапка, съзнанието му просто не искаше да пусне мисълта и циклеше около нея, блъскайки се в стената на проблема, без да може да я продолее. Отново и отново, той претегляше всяка една възможност, която му идваше на ум, но всяко по-сносно решение беше невъзможно за изпълнение, било то заради доста специялизираната в унищожението магическа школа, която практикуваше или заради морала, който все още се залъгваше, че притежава.

„Само Гарен да беше тук...”

Мисълта го сепна, а в главата му запрепускаха спомените за първата му среща със Серит. Той забави крачка и прошепна замислено.

-         Възможно ли е?

Нолан разтърси раздразнено глава, отклоняваше се от темата. Все пак това хрумване можеше да се окаже жизненоважно за него и той реши по-късно да провери до колко беше правилно. За сега трябваше да се концентрира над основният проблем и за да го направи той започна да изброява на ум всичко което знаеше за Еван и за пси като цяло.

„Пси се влияе от емоциите, а емоциите... от какво? От характера и от заобикалящата среда... Така, не мога да влияя на характера му, за това ще ми трябва много време, но от друга страна околната среда е прекалино сложна за да мога да я контролирам толкова прецизно... Може би само един елемент от нея, но кой? Светлината и топлината? С тях имам най-голям опит, но дали ще е достатъчно, а и след няколко часа ще вали.”

Той вдигна поглед нагоре, където между короните на дърветата се виждаше синя фон на небето нарушаван от няколко малки облачета, които обаче не бяха там преди не повече от час.

По принцип много хора харесваха лошото време и Нолан трябваше да отчете възможността Еван да е един от тях, но като вземеше предвид обстоятелствата и факта, че ще им се наложи да стоят на открито излизаше, че шансовете за това са пренебрежимо малки.

„Какво друго остава?” – продължи мисълта му – „Звук? Ако постоянно пълня главата му с психични импулси, той ще ги възприема като звук, а ако тези импулси са дразнещи и неритмични това би осуетило всеки опит за концентрация от негова страна... всеки съзнателен опит. По дяволите, какво друго остана... усет?”

При тази мисъл Нолан потръпна, опитвайки се да си представи какво трябва да направи за да накара момчето да се почувства добре посредством това сетиво.

„Няма начин! Страхотно, не остана нищо съществено. Вярно че той се влияе от всичко, но да разчитам на птичките и пчеличките за нещо такова е най-малкото несе... птичките... да, той се влияе от всичко... от това което вижда, от това което чува и от това което усеща, но малчо е пси значи вижда чува и усеща много повече от колкото си мисля!”

Лицето му отново се озари от зловещата усмивка, която предшестваше всяко рисковано занимание с което се захващаше, а това което беше намислил наистина беше рисковано. Идеята беше проста, психическото състояние на момчето беше толкова чувствително, защото то не можеше да разграничи външните влияния от собствените си чувства и желания или казано по-просто съзнанието му работеше на рефлекси. Това означаваше, че ако Нолан му окажеше силно психическо влияние момчето дори нямаше да забележи, че чувствата му не са негови и щеше да им се поддаде.

Рискът идеше от факта, че в момента в който Еван решеше да се бори със „собствените” си емоции, Нолан щеше да свърши или мъртъв или по-лошо - с мисловния капацитет на зеленчук. Все пак това беше сравнително добро решение на проблема, а предвид обстоятелствата вероятно беше единственото.

„Както и да е,” – продължи мисълта му – „ще ми се наложи да изчакам малчо да се съвземе, а това ще отнеме доста време. Е поне няма да скучая.”

Да, той определено не мислеше да скучае. След като прибереше багажа си Нолан възнамеряваше да направи един много обстоен оглед на опожареното село и околностите му с надеждата да намери нещо, което да му подскаже какво се бе случило и най-вече защо. Нещо в цялата картинка му убягваше и той искаше да знае какво е то, по възможност преди са се сблъска с него.

Когато стигна до скривалището Нолан дълго гледа към почернелите останки от къщите и храмът извисяващ се злокобно между тях. Сърцето му се сви при внезапното чувство, че каквото и да ставаше беше пряко или косвенно свързано с храма.

„Глупости! Все още незнам това.”

Той разтърси глава, взе Кривия корен с едната си ръка, с другата преметна раницата през рамо и закрачи обратно към поляната, на която беше оставил Еван. Докато вървеше вече поизбистреното му съзнание се захвана да разнищи мистерията с изчезналите птици. За целта той започна внимателно да оглежда дърветата по пътя си, но единственото, което успя да установи беше появата на слаб западен вятър, който вещаеше проливен дъжд в близките няколко часа. Това не беше добре, Нолан имаше още много неща за вършене, някои от които щяха сериозно да се повлияят от един подобен порой.

С все още зареян в короните на дърветата поглед той понечи да забърза крачка, когато десният му крак се препъна в някакъв корен и той се просна на земята с цялата си тежест. Падането му беше умекотено от голям мравуняк, който тялото му разруш по пътя си. Нолан веднага скочи на крака и започна да се оттръсква от налазилите го насекоми, но когато погледът му попадна на рязрушения мравуняк, ръцете му забавиха ход и замряха.

В мравуняка цареше хаос, но на Нолан му отне няколко минути за да разбере какво в това не беше наред. Мравките просто се суетяха, блъскаха се и се катереха една върху друга, а някои от тях дори се въртяха в кръг, нито една обаче не се опита да премести малките бели яйца на безопасно място, нито големите мравки войни плъзнаха извън мравуняка в защита на разрушената им крепост – този път хаосът наистина беше хаос.

Мирмекологията не беше силната страна на Нолан, но дори и той беше виждал достатъчно разрушени мравуняци за да разбере, че в този става нещо нередно и това му стигаше. Не бяха само птиците, сякаш всичко живо в гората изведнъж се беше сбъркало и когато осъзна това, вече беше въпрос на време да открие няколко животинки с които да го потвърди. Някои от тях дори бяха толкова объркани, че вместо да бягат от него те просто стояха и го гледаха.

„Какво може да направи нещо подобно?”

Това беше трудния въпрос, на който горките животинки не можеха да отговорят и Нолан реши да огледа внимателно селото преди да стигне до заключения. Най-напред се отправи към полянката, на която беше оставил Еван, за да провери какво е състоянието му и да остави багажа си, а след като се увери, че момчето няма да се събуди скоро подложи раницата под главата му и се запъти директно към храма.

Той вече знаеше, че претърсването на останалите развалини е безмислено, но във храма със сигурност щеше да има отговори. Преди да влезе в него Нолан внимателно обиколи и прегледа рамките на прозоршите, търсейки заклинанията с които бяха запечатани, но за негова изненада такива нямаше. Това вече беше много странно, без да си губи времето с излишни въпроси той отиде до входа и внимателно отмести вратата точно толкова, колкото му беше нужно за да се промуши вътре.

В храма цареше полумрак, буйните пламъци вилнели във вътрешността му бяха очернили стените със сажди, които сякаш поглъщаха бледите слънчеви лъчи процеждащи се от прозорците. Малко облаче пепел се вдигна когато Нолан пристъпи напред, а приглушеното хрущене го предупреди, че трябва да е по-внимателен. Той приклекна внимателно и огледа труповете.

-         Мъже... жени... деца... и – той внимателно докосна малко овъглено скелетче, заровено под почернелите кости на друго тяло, което се разпадна при допир – ... бременни жени...

Той затвори очи и започна да премисля възможностите. Вече беше сигурен, че който и да бе извършил това не се е интересувал от роби. Нолан често беше виждал пазарите за роби в големите градове и знаеше че цената на една родилка надвишава многократно тази на най-стройните и красиви роби, дори надвишаваше тази на елфите. Той така и не бе попитал защо това е така, но предполагаше, че децата родени в робство са доста по-предани от тези, които са били свободни и са видяли със собствените си очи как родните им домове изгарят до основи. Никой ловец на роби не би унищожил подобна стока, всъщност не би убил никой от жителите на Брин с изключение на старците. От това, което Нолан беше видял жителите на селцето до един бяха стройни и сравнително красиви. Момчетата бяха снажни и мускулести, а момичетата високи и стройни с бяла кожа и доста прилични гръдни обиколки, просто нямаше начин някой ловец на роби да пропусне подобна печалба.

Извършителите не бяха и разбойници, те не прибягваха до подобни зверства особено в такива затънтени маста. Причината за това беше, че те се прехранваха от труда на селяните, които тормозеха и когато селяните гладуваха, разбойниците гладуваха с тях, защото ако тази зима оставят селото да загине то другата нямаше да имат друг избор освен да се преместят другаде и да се надяват, че няма да имат конкуренция. През дългите си странствания Нолан беше виждал даже как банда от местните разбойници се притичва на помощ на нападнато от вълци село...

„Не, който и да е бил е искал точно определено нещо.”

Нолан много се съмняваше да открие тук отговора на този въпрос, но преди да си тръгне имаше още две неща, които го интересуваха, първото от тях беше огъня. Огъня беше прекалено буен за да бъде предизвикан от дървото или сламата, от които бяха изградени повечето къщи, но храма беше изваян изцяло от скала, а тук изглежда бяха бушували най-яростните пламъци. За да изгори човешко тяло беше нужна огромна температура и въпреки липсата на каквото и да е гориво в храма бяха останали само овъглени кости и пепел. Това беше много странно, като се имаше предвид огънят все още гореше преди той да му заповяда да изгасне.

Без да помръдне от мястото си Нолан започна внимателно да оглежда пепелта по пода и стените. Две неща веднага му направиха впечатление – първото беше странният кръг, който описваха овъглените тела, това означаваше, че в средата на храма е имало нещо друго. Той внимателно прекрачи няколкото тела препречващи пътя му и огледа празното пространство в центъра на помещението. Там не беше останало много за разглеждане, дори и слоя пепел беше по тънък, но това което привлече вниманието му беше вече втвърдилата се локвичка от метал под него. Количеството не беше голямо, което отписваше възможността горивото да се е съхранявало в метален съд, също така съдейки по големината на кръга това просто не беше възможно. Няколко минути размисъл дадоха на Нолан възможно най-правдоподобния отговор.

„Бурета...”

Това се връзваше идеално със ситуацията – няколко натрупани бурета с гориво можеха да създадът подобна температура, метала по пода вероятна беше от обръчите им, а и следите от каруци пред храма също можеха да се обяснят по този начин.

Този отговор обаче носеше със себеси още въпроси. Дали извършителите бяха донесли горивото чак до селото, защото са знаели точно, какво трябва да направят или това е било просто моментно решение и ако е било такова от къде са взели горивото.

За да си отговори на тези въпроси Нолан трябваше да разбере какво е било горивото, което не беше никак лесна задача за човек без обуняние. Все пак той имаше няколко следи, които можеха да му помогнат в това отношение. Второто нещо, което бе забелязал беше слоят пепел по стените. Той изглеждаше мазен и едва ли не твърд. Това водеше до мисълта, че горивото е имало високо съдържание на катрани, което оставяше само две възможности – масло или смола, от които по-удобното гориво беше смолата. Той си спомни как се беше разпаднало скелетчето на детето, което за разлика от костите на възрастните беше много по-крехко и при подобни условия би трябвало да бъде изпепелено, но то все още имаше форма преди Нолан да го докосне.

Този феномен не беше присъщ за гориво като маслото, освен това Брин беше село на дървари, които вероятно са добивали смолата не толкова зараяди допълнителната печалба, а по-скоро за собствени нужди, следователно спестяваше на подпалвачите многото усилия по транспортирането на горивото до това забравено от боговете място.

Тази теория задоволяваше Нолан, но той не си тръгна, имаше още едно нещо, което го интересуваше, нещо което ако трябваше да бъде честен, беше по-важно от всичко, намиращо се в развалините на селото.

„Кая.”

-------------------------------------------------------------------------------------

Мирмекология - наука изучаваща мравките

05 - Преследвачи (част 01)

Нолан тичаше между дърветата, а обраслите им с бодлички клони шибаха лицето му и го забавяха. Еван тичаше пред него и неубозданите му чувства правеха невъзможно да определи, дали виковете идваха от момчето или от собствената му глава, която в този момент бучеше, като кошер на оси. Той не се опита да извика, гласът му нямаше да бъде чут, за това в мига, в който осъзна кокво ставаше, напрегна всичките си сили да догони момчето.

При нормални условия той бе добър бегач, но Еван беше хукнал направо през гората, оставяйки отъпканата пътека и сега приятеля му бе принуден да си проправя път през непознатия терен и едновременно с това да не го изпуска от очи. Той изруга, когато кракът му хлътна в някаква дупка и идеята, да активира двете заклинания за скорост бе мигновенно отхвърлена от все още функциониращата част от съзнанието му, причината, за което беше, че на подобен терен можеше единствено да си счупи крак или да разтегне някое сухожилие. След като измъкна крака си от дупката Нолан отново се втурна напред и със задоволство отбеляза, че момчето не беше успяло да събере голяма преднина, явно теренът не се отнасяше благосклонно и към него. Все пак трябваше доста да се поизпоти, за да го настигне и по възможно най-безцеремонния начин да се хвърли отгоре му, поваляйки го само на метри от мястото, където гората отстъпваше на няколкото двора и зеленчукови градинки предшестващи селото.

-         Успокой се... - с приглушен глас увещаваше той, докато се опитваше да усмири мятащото се момче – Успо... ПРЕСТАНИ!

Напрягайки всичките си сили Нолан го обърна по гръб и стъпи с коляно на гърдите му. Еван се опита да извика но той беше предвидил това и запуши устата му с дясната си ръка. Известно време двамата останаха в това положение, докато момчето се успокой достатъчно. Нолан се възползва от този момент и се ослуша внимателно. От мястото, на което се намираха се чуваше бученето на бошуващите пламъци, толкова силно, че заглушаваше почти всичко останало.

Той въздъхна тежко и погледна към Еван, който вече се беше поуспокоил и въпреки, че тялото му все още се гърчеше от конвулсии в широко отворените му очи вече се четеше присъствието на съзнание.

-         Мълчи и слушай внимателно. – тихо каза Нолан и махна ръката си от устата му – Не знам какво се е случило, но съм сигурен, че не е безопасно да се покажем на открито преди да разберем какво става, за това сега аз ще те пусна и двамата ще се отдалечим от тук, ясно?

Момчето само кимна. Ръката на Нолан почти го беше задушила и той все още се опитваше да си поеме въздух. Двамата се изправиха и тръгнаха в противоположната на горящото село посока. Когато се отдалечиха на около двеста метра те свърнаха надясно и вървяха така, докатато не откриха малко обрасло с трънливи храсталаци пространство между дърветата, което не само предоставяше гледка към цялото село, но и ги скриваше от чужди погледи.

-         Аз ще отида да проверя какво става, а ти стой тук и наблюдавай.

Докато говореше, Нолан подпря Кривия корен на близкото дърво, свали раницата от гърба си  и без да слуша протестите на момчето се отправи на изток, така че да не издаде на евентуалните наблюдадели новото си скривалище.

Наблюдатели. Да, мисълта за това се беше загнездила в съзнанието му още, когато видя горящото село и въпреки, че не знаеше точно какво става, Нолан беше достатъчно умен, за да прецени, колко малка е вероятността селяните да подпалят собствените си домове, като част от пролетния празник. Също така беше почти невъзможно пожарът да е станал случайно, защото тогава щеше да обхване само две три къщи преди да бъде забелязан и потушен. Имаше и още нещо, което за него беше може би най-важното – птиците... птиците бяха замлъкнали и това съвсем не беше естествено.

Като магьосник от школата на огъня, Нолан беше виждал доста пожари, обикновенно от епицентъра и винаги уплашените птици предупреждаваха всичко живо за опасността, много преди пламъците или дима да направят същото, но сега сякаш бяха онемели. Нолан не само не можеше да си обясни злокобната тишина, но и никое от първоначалните му предположения не можеше да се свърже с обстоятелствата и това го изнервяше.

Когато достигна ръба на гората, той приклекна зад едно дърво и известно време наблюдава няколкото горящи постройки и тесните улички между тях. Напразно, пред очите му не се появи нито един силует на човек, а до слуха му достигаше само пращенето и глухия грохот на пламъците.

„Ловци на роби?” – помисли си той и безшумно се отдели от сянката на дървото.

Само на няколко метра от скривалището му имаше ниска каменна ограда, опасваща малък двор. Той взе растоянието на един дъх и когато опря гръб в зида отново се ослуша. Нищо, никакъв звук не издаваше присъствието на хора и още по-тревожно, не се чуваше и лаят на няколкото кучета, които беше забелязал предния ден. Той внимателно надигна глава и огледа вътрешността на двора. В по-голямата си част той представляваше зеленчукова градина около, която имаше няколко бараки, вероятно използвани за съхранение на инструменти или за отглеждане на животни, а най-отпред се виждаха останките от горящата къща. Нолан приклекна отново зад оградата и започна да премисля маршрута, по който щеше да продължи към центъра на горящото село, след което извади ножа си и убоде този път дясната си ръка. Съзнанието му бързо превърна няколкото капки кръв, които той остави да капнат на дрехите си в сложно заклинание, докато едновременно с това изгради и още две по-малки магически формули и ги стартира директно.

От работата си с огъня Нолан бе научил три важни правила. Първото гласеше, че един огнен магьосник може и да е имунизиран към доста силен огън, но дрехите му със сигурност не са. Вторият гласеше почти същото и се отнасяше до способностите на магьосника да оцелее, дишайки дима от собствения си огън, които по нищо не се различаваха от тези на обикновенните хора, а третият се занимаваше с умението на човешките очи да се справят със същия този дим.

При първата му среща с тези проблеми Нолан едва не се бе отказал от магьосническото изкуство, но с времето и опита беше открил и начин да се справи с тях и макар все още да не разбираше как действаха две от трите заклинания, които беше изградил току що той им се доверяваше с живота си... не че имаше голям избор.

След като приключи с приготовленията, той ловко прескочи оградата, прекоси с тичане малкия двор и се хвърли в горящата сграда.

В момента, в който пламъците го обгърнаха Нолан откри още една нередност – огънят беше прекалено силен. Въпреки че не можеше да усети топлината им, пламъците, които го обгръщаха бяха прекалено буйни за да са предизвикани от горящата дървения. Както беше забелязал по-рано, повечето сгради в селото бяха построени от камък, дърво и слама, от които запалими бяха само последните два материала, а нито един от тях не можеше да гори по този начин.

„Магия? Не, не може да е, без качествено гориво, за поддържането на подобни пламъци се изисква постоянен поток на енергия, а не усещам такъв. Какво става по дяволите?!”

Без да се интересува от заобикалящите го горящи развалини, Нолан прекоси набързо двете помещения предшестващи предния двор на къщата и внимателно приклекна до един прозорец, гледащ към центъра на селото. В случая не беше нужно да се прикрива, все пак на дали някой щеше да се заглежда в горящите развалини за да търси натрапници, а пък ако имаше подобно същество наоколо, то той беше почти убеден, че не може да се скрие от него. По всичко личеше обаче, че дори и това прикритие не беше нужно. По опустелите улички и малкото площадче пред храма не се виждаше жива душа, нито се чуваха гласове.

Вече тотално объркан Нолан, прецени че е безсмислено да се крие повече. Все пак за да се подсигури, той първо изгради в съзнанието си няколко малки но полезни заклинания, след което спокойно излезе от горящата къща и се насочи към празното пространство пред храма.

Когато излезе на пътя, първото нещо, което привлече вниманието му беше трупът на едно от местните кучета, който не беше видял през прозореца. От пръв поглед личеше, че жалката мастия е била разкъсана на парчета и преди да продължи напред, Нолан се огледа внимателно. Мисълта за кучета не му се нравеше никак, но вече нямаше какво да направи по въпроса. Той продължи пътя си и когато стигна до набелязаното място вече беше сигурен, че каквото и да е станало е било причинено от хора.

Отъпканата пръст в краката на Нолан беше покрита със следи от подковани коне и урези от колелата на каруци. Той не си направи труда да ги огледа, защото дори и да можеше да разбере нещо от тях то нямаше да му помогне. Вместо това се концентрира и с един замах на ръката си заповяда на бошуващия огън около него да угасне.

В Брин се възцари гробовна тишина, нарушавана само от пращенето на изстиващата дървения. Останките от покрива на една от къщите се срути, нарушавайки покоя. Нолан се сепна от шума и се огледа. Нищо, из цялото село нямаше нищо, което дори да загатне за присъствието на живи същества. Той въздъхна тежко и се запъти към храма, вече се беше досетил какво се е случило, въпреки че все още не знаеше защо.

При посещението, което беше направил предния ден Нолан не беше забелязал или по-скоро не беше обърнал внимание на двете големи каменни порти, които сега препречваха пътя му. По тях също нямаше никакви надписи или изваяни образи, даващи да се разбере в чест на кое божество е бил създаден храма.

„Не че има някакво значение сега.”

Той бутна едното крило на вратата, в опит да го отвори, но то не помръдна и го накара да огледа по-внимателно конструкцията и. Липсата на дръжки или халки, ясно показваше, че отварянето става навътре, а това че нямаше ключалка...

„Какъв съм идиот!” – помисли си Нолан и се концентрира.

Пред вътрешния му поглед засиях четирите магически символа на заключващото заклинание, което държеше масивните врати затворени. Той положи длан върху тях и с усилие на волята ги накара да се пръснат на облак от финни сребърни прашинки, които проблеснаха за миг и изчезнаха.

Втория пит се оказа успешен и вратата хлътна няколко сантиметра навътре преди да се блъсне в нещо и да спре. Нолан не се опита да я насилва, стигаше му и това, което можеше да види през образувалия се процеп. През главата му мина мисълта да провери по какъв начин са били запечатани прозорците, но в момента това действие беше безсмислено. Може би заради объркването от непредвидената ситуациа или пък от психическият шок, получен от Еван, в момента мисълта му работеше мудно и неадекватно и в жалък опит да се опомни, той отиде до най-близката ограда, облегна се на нея и се замисли, оставяйки погледа си да блуждае.

Тук ще направя малка пауза за да дооправя някои елементи, които не са изпипани и такива, добавени само колкото да не си губя времето с докато ме е пипнала музата.
Става въпрос за имената, особено тези на боговете, расите и местностите (и можеби мерните единици, ако успея да измъдря нещо по-оригинално от "луна" и "десятък"). Вече пооправих повечето богове и някои от расите, но тепърва ще трябва да ги променя в текста.
Тези промени са важни за продължението на историята понеже ще добавям все повече детайли за света и културата и това ще направи всеки по-нататъшен опит за промени, истинско мъчение.

ПП. Давайте ми зор, че иначе може пак да ме домързи.

04 - Сянка (част 07)

Стаята на вещицата изглеждаше все така малки и невзрачна. По пода имаше няколко паднали книги, вероятно в следствие на битката му със Серит. Нолан внимателно ги събра и започна да ги подрежда на рафтовете. Книгите по негово мнение нямаха нищо общо с човешката глупост, довела до тези събития и той не виждаше причина да ги оставя да се съсипят порсто така.

Докато правеше това той внимателно четеше заглавията им и ги подреждаше по азбучен ред, използвайки писменноста на синдарите, с която бяха написани повечето от тях.

„Проклятия и благословии, Бяла магия или изкуството на светлината, Песни на народите – това пък какво прави тук, История на света в... два.. четири... шест тома и какво имаме тук... Големи?”

Нолан повъртя в ръцете си невзрачната книга, след което любопитството му надделя и я разгърна на произволна страница. Тя беше изпълнена със груби скици на човешка мускулатура с бележки в полетата.

„Странно!”

Следващите няколко старници съдържаха подобни скици на човешкото тяло и той трябваше да прелиства назад, докато стигне до заглавната страница на главата за да разбере, кокво общо имаше това с големите, но имаше и нещо, което му направи по-голямо впечатление.

„Скиците, приличат на тези от Бренон! Това трябва да се прочете.”

Нолан внимателно постави книгата настрана и доподреди останалите, след което изпълнен с гордост от постигнатото хвърли последен поглед на препълнените рафтове и се обърна към купчината слама, застлана с няколко продрани черги и изгнили кожи, която старицата беше използвала за легло.

Още от пръв поглед му стана ясно, че това което беше намислил нямаше да е никак приятно, но пък ако се окажеше прав, наградата щеше да си струва. Той нави ръкави, плю на дланите си и зарови ръце в окаяната постеля. В моменти като този наистина се радваше, че нямаше обоняние, а при вида на някои от многобройните многокраки създания, които изпълзяха от дебрите на сламеника му се прииска да беше загубил и зрението си. Въпреки всичко саможертвата се отплати и пръстите му напипаха някакъв предмет, който той измъкна и огледа внимателно.

Обекта в ръцете му се оказа малка, грубо издялана дървена кутийка с метална ключалка на капачето. Нолан въобщене си губи времето с нея, а с премерен замах я запрати в най-близката стена където тя се разби на трески и съдържанието и се изсипа на пода.

„Толкова съм добър, че понякога се плаша!”

На пода в краката му се бяха разпиляли няколко обеци, някаква гривна, чиито блясък подозрително напомняше на злато и десетина малки скъпоценни камъчета.

В дневника на старата на няколко пъти се споменаваше за скъпоценности и това беше оценено по достойнство от някой от подсъзнателните слоеве на мисълта му, карайки го след това да се чувства така, сякаш е забравил нещо важно. Това пък от своя страна го бе накарало да помисли задълбочено по въпроса, докато отговора не го бе ударил като мълния. Старата е имала нещо ценно и каквото беше останало от него все още се намираше някъде из пещерата. Естествено най-логично беше то да е скрито някъде в покоите и, а в тях нямаше много места, където човек можеше да скрие нещо.

Той приклекна и събра набързо скъпоценностите, натъпка ги в раницата си заедно с магическата книга и се върна в голямата зала, където помогна на Еван да довърши песента си.

Когато свършиха се оказа, че има още много време до зазоряване и Еван се възползва от това за да задоволи любопитството си. Цели часове той разпитваше приятеля си за всевъзможни неща, от магическото изкуство до легендите за герои, минали и настоящи, които вълнуваха всички юноши, а Нолан седеше до него и кротко отговаряше на всеки зададен въпрос доволен от факта, че най-накрая има с кой да си поговори, след толкова време прекарано в самота.

-         Ами пещерата, - зададе поредният си въпрос момчето – как разбра, че е затвор?

-         Влизал съм в още един подобен на този.

-         Но ако това наистина е затвор защо ще го правят толскова просторен и уютен?

-         Просто, – устните на Нолан се изкривиха в тъжна усмивка – защото тези, които са го изградили са жестоки копелета. Все пак е нужно пространство за да осъзнаеш колко си самотен.

-         Не разбирам.

-         Преди да ти обясня трябва да те попитам, какво ти е мнението за твоите хора?

-         Моите хора?

-         Да елфите имам предвид. Как мислиш дали те наистина са толкова съвършени, че не се нуждаят от наказания.

Това беше факт. Въпреки, че елфите, както всеки друг народ си имаха своите правила и закони, те нямаха никакви наказания за нарушаването им. Това естествено беше непонятно на всички останали раси и най-вече на хората, за които смисълът на законите се коренеше в страха от престъпването им. За тях законите не можеха да съществуват без основателна причина да бъдат съблюдавани, а каква по-добра причина от личната сигурност. Това всеобщо недоумение се подклаждаше и от самите елфи, които твърдяха, че не са им нужни наказания, тъй като никой от тях дори не би помислил да наруши някой закон.

-         Незнам. В селото сме само двамата със сестра ми...  Но какво общо има това с пещерата?

-         Има и още как. – отвърна Нолан – Първо трябва да знаеш, че от всичките раси на този свят елфите са най-красиви, най-надути и най-жестоки. Песните, които си слушал и приказките, които са ти разказвали в по-голямата си част са просто глупости...

-         По жестоки от демоните?! – прекъсна го момчето – Не може да бъде няма по...

-         Добре, - прекъсна го на свой ред Нолан – явно ще трябва да ти дам пример. Кажи ми, ако един демон ти има зъб какво ще ти направи?

-         Вероятно ще ме измъчва и после ще ме убие.

-         Да, общо взето хората мислят по същия начин, но са по изобретателни в мъченията. А сега е ред на елфите, те няма да те измъчват, няма да ти причинят болка, нито ще отнемат живота ти...

-         И как това е по-жестоко?

-         Те просто ще те набутат на място като това – гласът на Нолан отекна злокобно в залата – и ще забравят за теб. Сигурно си мислиш, че това не е толкова зле нали?

Еван кимна в отговор.

-         Проблемът е, че техните затвори са магически. Времето в тях не тече както във външния свят, на практика обитателите му не се променят, не стареят и не умират. За някой човек това не е кой знае какъв проблем, когато животът му омръзне той просто ще се самоубие, но ако затворникът е елф, учен още от люлката, че животът е безценен и неприкосновен, тогава за него не остава нищо друго освен да тлее в своя затвор епоха след епоха. – гласът на Нолан беше паднал до шепот.

-         И това не е най-лошото, - продължи той – най-лошо е, ако някой от тях успее да се измъкне... Знаеш ли какво означават думите „цяла вечност”?

-         Много време?

-         Колко? Според теб колко време е цяла вечност, десет години? Или може би петдесет? Не тук става въпрос за епохи, разбираш ли? Епохи! Можеш ли да си представиш какво е да живееш на такова място толкова дълго, че да загубиш представа за времето. Представи си какво е отново и отново да се събуждаш на това място, да живееш, да заспиваш отново и отново да се будиш продължавайки да живееш с надеждата, че някой ден отново ще видиш светлината на слънцето. Всеки ден си представяш какво би било, когато най-после се освободиш и какво ще е първото нещо, което ще направиш тогава. И един ден мечтата ти се сбъдва, ти си свободен... Но всичко, което си си представял се оказва погрешно, всичко е различно от времето, когато си влязъл... Бавно, много бавно и мъчително започваш да осъзнаваш, какво означава това. Семейство, приятели, познати... дори врагове... Никой... На този свят не е останал никой, който да те познава, никой който би могъл да потвърди съществуването ти и тогава започваш да се питаш, дали всички тези спомени, които имаш от преди не са просто сън, дали всичко това някога се е случило или е просто плод на въображението ти, дали това Аз, което помниш наистина си ти. Накрая започваш дори да се питаш „Кой съм аз?”, но вече е късно, никои и нищо не може да ти даде отговор, оставяйки те чист и беззащитен като новородено в този жесток свят...

Той удари с юмрук колоната на която се беше облегнал, а гласът му затихна задавен от надигналият се в гърлото му гняв. Еван потръпна по-скоро от вида на приятеля си, от колкото от думите му, чиято същност все още не беше стигнала до сърцето му.

-         Кой е бил затворен тук? – тихо попита той, започвайки да проумява казаното.

-         Доколкото разбрах, казвал се е Брам. Не знам нищо за него, но предполагам, че е твой роднина.

-         Как, нима е възможно?

-         И още как, някога да си се чудил защо цялото ти семейство са пазители на храма?

-         Не, мислех че това е просто семеен занаят като коването на желязо.

-         Е това е само предположение, но аз съм почти убеден, че не греша. – Нолан въздахна тежко и продължи със забит в земята поглед – Историята би трябвало да започва някъде между втората половина на първата епоха и началото на третата. Предполагам, че тогава светът е изглеждал много по-различно, но това на дали има значение. По това време някой от твоите праотци е извършил нещо, нещо ужасно, което е накарало неговите сънародници и дори неговото собствоно семейство да се отрекат от него и да го затворят на това място. Какво е било злодеянието нямам представа, но се съмнявам, че все още има някой, който да го помни. Както и да е, за да се опитат да заличат срама от семейното име, останалите членове на семейството му построили храма близо до входа на затвора и се превърнали в негови надзиратели. Няколко поколения по-късно вече не е имало дори един от тях, който да си е спомнял защо извършват ритуалите, завещани от предците им, но все пак ги изпълнявали, просто защото това е била отредената им съдба и така до момента в който затворника намира начин да избяга. За останалото предполагам, можеш и сам да се досетиш. Пазителите на храма тръгват да го гонят, оставяйки всичко, дори собствените си деца за да продължат да служат на тази лудост, която наричат съдба. И всичко което остава накрая е един празен затвор и вие двамата със сестра ти.

Когато Нолан свърши момчето до него се беше умълчало и той реши да го остави така за известно време, но се почувства неловко, просто да си седи в такъв момент и понеже не знаеше какво да направи, той се изправи и реши да се разходи из тунелите докато Еван се поуспокои малко.

Когато понечи да си тръгне, момчето проговори тихо без да вдига глава.

-         Кажи ми. Аз като тях ли съм? Все пак съм...

-         Искаш ли да бъдеш като тях? – прекъсна го Нолан.

-         Не, аз...

-         Значи имаш своя отговор.

Гласът на приятеля му беше умекнал и когато момчето вдигна глава към него единственото, което остана в паметта му беше една усмивка и протегнатата приятелска десница. Той я пое и се изправи.

-         А сега - продължи Нолан – за да не мислиш повече за тези неща, ела да ми помогнеш да заличим пентаграмата.

Въпреки че вече неактивното заклинание бе започнало да деградира и да се руши те започнаха внимателно да заличават всяка следа от магическата формула. Свършиха по зазоряване и без да губят време се отправиха към изхода на пещерата, който по изчисленията на Нолан всеки момент щеше да стане годен за използване.

Когато стигнаха до предверието с трупа на вещицата двамата решиха, че не могат да си тръгнат преди да са я погребали и докато Еван отиде да донесе инструменти за погребението, Нолан премести тежката врата, която беше съборил отгоре и.

За да прикрие ужасната гледка той използва плаща, с който я беше завил по-рано за да омотае трупа по възможно най-благоприличния начин, като преди това извади малкия медальон от джоба си и го постави в по-здравата и ръка. Когато приключи с това, той вдигна получения вързоп и го изнесе навън, като не забрави внимателно да провери дали заклинанието на входа е спряло да действа. Няколко минути по-късно се появи и Еван носещ инструментите.

Без да си кажат и дума те намериха подходящо място за гроба, между корените на едно старо дърво, тъй като местноста беше скалиста и това беше единственото годно за копане място. Въпреки все още замръзналата камениста земя и многобройните коринеща, които постоянно им се изпречваха те бързо изкопаха гроба и положиха тялото.

Преди да заровят дупката Еван коленичи и каза кратка молитва. Нолан, за които това бяха глупости стоя до него без да каже нищо, опитвайки се поне да не пречи, а след като запълниха и оформиха гроба, той извади ножа си и изряза в кората на дървото няколко думи на синдарин, които Еван прочете на глас.

-         „Без име чакам в земята студена, своята съдба нерешена - своята любов несподелена.”. Какво значи това? – попита той недоумяващ.

-         Някой ден, когато съдбата те върне на това място ще разбереш значението на думите. – промълви Нолан и обърна гръб на гроба.

Няколко минути по-късно двамата вече крачеха към селото, под съпровада на  веселата песничка, която Еван беше съчинил по пътя. При идването им местноста бе изглеждала злокобно, буквално натрапвайки лошо настроение на момчето, но нямаше място на света, което да изглежда така, когато го огряват топлите лъчи на пролетното слънце. Това беше ободрило Еван и той бързо се беше оттърсил от тъгата стягаща сърцето му. За разлика от него Нолан, въпреки че и той беше повлиян от емоциите на момчето крачеше замислен, без да пророни и дума, а лицето му изглеждаше угрижено.

Нещо не беше наред, от както бяха напуснали пещерата нещо го глеждеше отвътре. Някакво лошо предчувствие, което той не можеше да определи го караше да бъде нащрек и дори топлите лъчи на слънцето му изглеждаха някак бледи. Нямаше представа дали това, което чувстваше не се дължеше на загубата на кръв или на някоя инфекция, която си беше докарал в пещерата, всичко което знаеше бе, че не се чувства добре и трябва да внимава. Така угрижен, той дълго вървя слушайки песните на Еван, докато внезапна мисъл не го сепна, той хвана лютнята на му, притискайки струните и и в разцарилата се тишина той прошепна.

-         Нещо става!

-         Какво къде?

Злокобното изражение на Нолан бе накарало момчето веднага да разбере, че нещо не е наред и то започна да се оглежда, търсейки причината.

-         Птиците, – прошепна Нолан и приклекна до един храст – птиците ги няма!

Вече бяха прекосили скалистата местност и сега се намираха на обраслия с гъста борова гора склон на върха в чието подножие се гушеше селото, но гората се беше смълчала, нямаше дори и лек ветрец, който да разсее злокобната тишина. Еван бързо приклекна до приятеля си и прошепна.

-         Какво става?

-         Незнам, оглеждай се внимателно.

Известно време двамата се оглеждаха и ослушваха без да открият никаква заплаха до момента, в който Еван вдигна поглед нагоре и извика, а Нолан стреснат от този вик напразно се опита да го задържи. Момчето изхвръкна от мястото си и се затича по пътеката, която правеше завой на около двадесет метра от тях. Когато стигна до завоя Нолан вече го догонваше, но тъкмо когато си мислеше, че го е настигнал Еван извика отново и изчезна зад храстите скриваши завоя. С два скока Нолан се озова на мястото на което момчето беше стояло до преди миг и пред него се ширна, като на длан целият склон, над който се издигаха гъсти черни вълма дим.

Селото гореше.