Нолан тичаше между дърветата, а обраслите им с бодлички клони шибаха лицето му и го забавяха. Еван тичаше пред него и неубозданите му чувства правеха невъзможно да определи, дали виковете идваха от момчето или от собствената му глава, която в този момент бучеше, като кошер на оси. Той не се опита да извика, гласът му нямаше да бъде чут, за това в мига, в който осъзна кокво ставаше, напрегна всичките си сили да догони момчето.
При нормални условия той бе добър бегач, но Еван беше хукнал направо през гората, оставяйки отъпканата пътека и сега приятеля му бе принуден да си проправя път през непознатия терен и едновременно с това да не го изпуска от очи. Той изруга, когато кракът му хлътна в някаква дупка и идеята, да активира двете заклинания за скорост бе мигновенно отхвърлена от все още функциониращата част от съзнанието му, причината, за което беше, че на подобен терен можеше единствено да си счупи крак или да разтегне някое сухожилие. След като измъкна крака си от дупката Нолан отново се втурна напред и със задоволство отбеляза, че момчето не беше успяло да събере голяма преднина, явно теренът не се отнасяше благосклонно и към него. Все пак трябваше доста да се поизпоти, за да го настигне и по възможно най-безцеремонния начин да се хвърли отгоре му, поваляйки го само на метри от мястото, където гората отстъпваше на няколкото двора и зеленчукови градинки предшестващи селото.
- Успокой се... - с приглушен глас увещаваше той, докато се опитваше да усмири мятащото се момче – Успо... ПРЕСТАНИ!
Напрягайки всичките си сили Нолан го обърна по гръб и стъпи с коляно на гърдите му. Еван се опита да извика но той беше предвидил това и запуши устата му с дясната си ръка. Известно време двамата останаха в това положение, докато момчето се успокой достатъчно. Нолан се възползва от този момент и се ослуша внимателно. От мястото, на което се намираха се чуваше бученето на бошуващите пламъци, толкова силно, че заглушаваше почти всичко останало.
Той въздъхна тежко и погледна към Еван, който вече се беше поуспокоил и въпреки, че тялото му все още се гърчеше от конвулсии в широко отворените му очи вече се четеше присъствието на съзнание.
- Мълчи и слушай внимателно. – тихо каза Нолан и махна ръката си от устата му – Не знам какво се е случило, но съм сигурен, че не е безопасно да се покажем на открито преди да разберем какво става, за това сега аз ще те пусна и двамата ще се отдалечим от тук, ясно?
Момчето само кимна. Ръката на Нолан почти го беше задушила и той все още се опитваше да си поеме въздух. Двамата се изправиха и тръгнаха в противоположната на горящото село посока. Когато се отдалечиха на около двеста метра те свърнаха надясно и вървяха така, докатато не откриха малко обрасло с трънливи храсталаци пространство между дърветата, което не само предоставяше гледка към цялото село, но и ги скриваше от чужди погледи.
- Аз ще отида да проверя какво става, а ти стой тук и наблюдавай.
Докато говореше, Нолан подпря Кривия корен на близкото дърво, свали раницата от гърба си и без да слуша протестите на момчето се отправи на изток, така че да не издаде на евентуалните наблюдадели новото си скривалище.
Наблюдатели. Да, мисълта за това се беше загнездила в съзнанието му още, когато видя горящото село и въпреки, че не знаеше точно какво става, Нолан беше достатъчно умен, за да прецени, колко малка е вероятността селяните да подпалят собствените си домове, като част от пролетния празник. Също така беше почти невъзможно пожарът да е станал случайно, защото тогава щеше да обхване само две три къщи преди да бъде забелязан и потушен. Имаше и още нещо, което за него беше може би най-важното – птиците... птиците бяха замлъкнали и това съвсем не беше естествено.
Като магьосник от школата на огъня, Нолан беше виждал доста пожари, обикновенно от епицентъра и винаги уплашените птици предупреждаваха всичко живо за опасността, много преди пламъците или дима да направят същото, но сега сякаш бяха онемели. Нолан не само не можеше да си обясни злокобната тишина, но и никое от първоначалните му предположения не можеше да се свърже с обстоятелствата и това го изнервяше.
Когато достигна ръба на гората, той приклекна зад едно дърво и известно време наблюдава няколкото горящи постройки и тесните улички между тях. Напразно, пред очите му не се появи нито един силует на човек, а до слуха му достигаше само пращенето и глухия грохот на пламъците.
„Ловци на роби?” – помисли си той и безшумно се отдели от сянката на дървото.
Само на няколко метра от скривалището му имаше ниска каменна ограда, опасваща малък двор. Той взе растоянието на един дъх и когато опря гръб в зида отново се ослуша. Нищо, никакъв звук не издаваше присъствието на хора и още по-тревожно, не се чуваше и лаят на няколкото кучета, които беше забелязал предния ден. Той внимателно надигна глава и огледа вътрешността на двора. В по-голямата си част той представляваше зеленчукова градина около, която имаше няколко бараки, вероятно използвани за съхранение на инструменти или за отглеждане на животни, а най-отпред се виждаха останките от горящата къща. Нолан приклекна отново зад оградата и започна да премисля маршрута, по който щеше да продължи към центъра на горящото село, след което извади ножа си и убоде този път дясната си ръка. Съзнанието му бързо превърна няколкото капки кръв, които той остави да капнат на дрехите си в сложно заклинание, докато едновременно с това изгради и още две по-малки магически формули и ги стартира директно.
От работата си с огъня Нолан бе научил три важни правила. Първото гласеше, че един огнен магьосник може и да е имунизиран към доста силен огън, но дрехите му със сигурност не са. Вторият гласеше почти същото и се отнасяше до способностите на магьосника да оцелее, дишайки дима от собствения си огън, които по нищо не се различаваха от тези на обикновенните хора, а третият се занимаваше с умението на човешките очи да се справят със същия този дим.
При първата му среща с тези проблеми Нолан едва не се бе отказал от магьосническото изкуство, но с времето и опита беше открил и начин да се справи с тях и макар все още да не разбираше как действаха две от трите заклинания, които беше изградил току що той им се доверяваше с живота си... не че имаше голям избор.
След като приключи с приготовленията, той ловко прескочи оградата, прекоси с тичане малкия двор и се хвърли в горящата сграда.
В момента, в който пламъците го обгърнаха Нолан откри още една нередност – огънят беше прекалено силен. Въпреки че не можеше да усети топлината им, пламъците, които го обгръщаха бяха прекалено буйни за да са предизвикани от горящата дървения. Както беше забелязал по-рано, повечето сгради в селото бяха построени от камък, дърво и слама, от които запалими бяха само последните два материала, а нито един от тях не можеше да гори по този начин.
„Магия? Не, не може да е, без качествено гориво, за поддържането на подобни пламъци се изисква постоянен поток на енергия, а не усещам такъв. Какво става по дяволите?!”
Без да се интересува от заобикалящите го горящи развалини, Нолан прекоси набързо двете помещения предшестващи предния двор на къщата и внимателно приклекна до един прозорец, гледащ към центъра на селото. В случая не беше нужно да се прикрива, все пак на дали някой щеше да се заглежда в горящите развалини за да търси натрапници, а пък ако имаше подобно същество наоколо, то той беше почти убеден, че не може да се скрие от него. По всичко личеше обаче, че дори и това прикритие не беше нужно. По опустелите улички и малкото площадче пред храма не се виждаше жива душа, нито се чуваха гласове.
Вече тотално объркан Нолан, прецени че е безсмислено да се крие повече. Все пак за да се подсигури, той първо изгради в съзнанието си няколко малки но полезни заклинания, след което спокойно излезе от горящата къща и се насочи към празното пространство пред храма.
Когато излезе на пътя, първото нещо, което привлече вниманието му беше трупът на едно от местните кучета, който не беше видял през прозореца. От пръв поглед личеше, че жалката мастия е била разкъсана на парчета и преди да продължи напред, Нолан се огледа внимателно. Мисълта за кучета не му се нравеше никак, но вече нямаше какво да направи по въпроса. Той продължи пътя си и когато стигна до набелязаното място вече беше сигурен, че каквото и да е станало е било причинено от хора.
Отъпканата пръст в краката на Нолан беше покрита със следи от подковани коне и урези от колелата на каруци. Той не си направи труда да ги огледа, защото дори и да можеше да разбере нещо от тях то нямаше да му помогне. Вместо това се концентрира и с един замах на ръката си заповяда на бошуващия огън около него да угасне.
В Брин се възцари гробовна тишина, нарушавана само от пращенето на изстиващата дървения. Останките от покрива на една от къщите се срути, нарушавайки покоя. Нолан се сепна от шума и се огледа. Нищо, из цялото село нямаше нищо, което дори да загатне за присъствието на живи същества. Той въздъхна тежко и се запъти към храма, вече се беше досетил какво се е случило, въпреки че все още не знаеше защо.
При посещението, което беше направил предния ден Нолан не беше забелязал или по-скоро не беше обърнал внимание на двете големи каменни порти, които сега препречваха пътя му. По тях също нямаше никакви надписи или изваяни образи, даващи да се разбере в чест на кое божество е бил създаден храма.
„Не че има някакво значение сега.”
Той бутна едното крило на вратата, в опит да го отвори, но то не помръдна и го накара да огледа по-внимателно конструкцията и. Липсата на дръжки или халки, ясно показваше, че отварянето става навътре, а това че нямаше ключалка...
„Какъв съм идиот!” – помисли си Нолан и се концентрира.
Пред вътрешния му поглед засиях четирите магически символа на заключващото заклинание, което държеше масивните врати затворени. Той положи длан върху тях и с усилие на волята ги накара да се пръснат на облак от финни сребърни прашинки, които проблеснаха за миг и изчезнаха.
Втория пит се оказа успешен и вратата хлътна няколко сантиметра навътре преди да се блъсне в нещо и да спре. Нолан не се опита да я насилва, стигаше му и това, което можеше да види през образувалия се процеп. През главата му мина мисълта да провери по какъв начин са били запечатани прозорците, но в момента това действие беше безсмислено. Може би заради объркването от непредвидената ситуациа или пък от психическият шок, получен от Еван, в момента мисълта му работеше мудно и неадекватно и в жалък опит да се опомни, той отиде до най-близката ограда, облегна се на нея и се замисли, оставяйки погледа си да блуждае.
Няма коментари:
Публикуване на коментар