04 - Сянка (част 07)

Стаята на вещицата изглеждаше все така малки и невзрачна. По пода имаше няколко паднали книги, вероятно в следствие на битката му със Серит. Нолан внимателно ги събра и започна да ги подрежда на рафтовете. Книгите по негово мнение нямаха нищо общо с човешката глупост, довела до тези събития и той не виждаше причина да ги оставя да се съсипят порсто така.

Докато правеше това той внимателно четеше заглавията им и ги подреждаше по азбучен ред, използвайки писменноста на синдарите, с която бяха написани повечето от тях.

„Проклятия и благословии, Бяла магия или изкуството на светлината, Песни на народите – това пък какво прави тук, История на света в... два.. четири... шест тома и какво имаме тук... Големи?”

Нолан повъртя в ръцете си невзрачната книга, след което любопитството му надделя и я разгърна на произволна страница. Тя беше изпълнена със груби скици на човешка мускулатура с бележки в полетата.

„Странно!”

Следващите няколко старници съдържаха подобни скици на човешкото тяло и той трябваше да прелиства назад, докато стигне до заглавната страница на главата за да разбере, кокво общо имаше това с големите, но имаше и нещо, което му направи по-голямо впечатление.

„Скиците, приличат на тези от Бренон! Това трябва да се прочете.”

Нолан внимателно постави книгата настрана и доподреди останалите, след което изпълнен с гордост от постигнатото хвърли последен поглед на препълнените рафтове и се обърна към купчината слама, застлана с няколко продрани черги и изгнили кожи, която старицата беше използвала за легло.

Още от пръв поглед му стана ясно, че това което беше намислил нямаше да е никак приятно, но пък ако се окажеше прав, наградата щеше да си струва. Той нави ръкави, плю на дланите си и зарови ръце в окаяната постеля. В моменти като този наистина се радваше, че нямаше обоняние, а при вида на някои от многобройните многокраки създания, които изпълзяха от дебрите на сламеника му се прииска да беше загубил и зрението си. Въпреки всичко саможертвата се отплати и пръстите му напипаха някакъв предмет, който той измъкна и огледа внимателно.

Обекта в ръцете му се оказа малка, грубо издялана дървена кутийка с метална ключалка на капачето. Нолан въобщене си губи времето с нея, а с премерен замах я запрати в най-близката стена където тя се разби на трески и съдържанието и се изсипа на пода.

„Толкова съм добър, че понякога се плаша!”

На пода в краката му се бяха разпиляли няколко обеци, някаква гривна, чиито блясък подозрително напомняше на злато и десетина малки скъпоценни камъчета.

В дневника на старата на няколко пъти се споменаваше за скъпоценности и това беше оценено по достойнство от някой от подсъзнателните слоеве на мисълта му, карайки го след това да се чувства така, сякаш е забравил нещо важно. Това пък от своя страна го бе накарало да помисли задълбочено по въпроса, докато отговора не го бе ударил като мълния. Старата е имала нещо ценно и каквото беше останало от него все още се намираше някъде из пещерата. Естествено най-логично беше то да е скрито някъде в покоите и, а в тях нямаше много места, където човек можеше да скрие нещо.

Той приклекна и събра набързо скъпоценностите, натъпка ги в раницата си заедно с магическата книга и се върна в голямата зала, където помогна на Еван да довърши песента си.

Когато свършиха се оказа, че има още много време до зазоряване и Еван се възползва от това за да задоволи любопитството си. Цели часове той разпитваше приятеля си за всевъзможни неща, от магическото изкуство до легендите за герои, минали и настоящи, които вълнуваха всички юноши, а Нолан седеше до него и кротко отговаряше на всеки зададен въпрос доволен от факта, че най-накрая има с кой да си поговори, след толкова време прекарано в самота.

-         Ами пещерата, - зададе поредният си въпрос момчето – как разбра, че е затвор?

-         Влизал съм в още един подобен на този.

-         Но ако това наистина е затвор защо ще го правят толскова просторен и уютен?

-         Просто, – устните на Нолан се изкривиха в тъжна усмивка – защото тези, които са го изградили са жестоки копелета. Все пак е нужно пространство за да осъзнаеш колко си самотен.

-         Не разбирам.

-         Преди да ти обясня трябва да те попитам, какво ти е мнението за твоите хора?

-         Моите хора?

-         Да елфите имам предвид. Как мислиш дали те наистина са толкова съвършени, че не се нуждаят от наказания.

Това беше факт. Въпреки, че елфите, както всеки друг народ си имаха своите правила и закони, те нямаха никакви наказания за нарушаването им. Това естествено беше непонятно на всички останали раси и най-вече на хората, за които смисълът на законите се коренеше в страха от престъпването им. За тях законите не можеха да съществуват без основателна причина да бъдат съблюдавани, а каква по-добра причина от личната сигурност. Това всеобщо недоумение се подклаждаше и от самите елфи, които твърдяха, че не са им нужни наказания, тъй като никой от тях дори не би помислил да наруши някой закон.

-         Незнам. В селото сме само двамата със сестра ми...  Но какво общо има това с пещерата?

-         Има и още как. – отвърна Нолан – Първо трябва да знаеш, че от всичките раси на този свят елфите са най-красиви, най-надути и най-жестоки. Песните, които си слушал и приказките, които са ти разказвали в по-голямата си част са просто глупости...

-         По жестоки от демоните?! – прекъсна го момчето – Не може да бъде няма по...

-         Добре, - прекъсна го на свой ред Нолан – явно ще трябва да ти дам пример. Кажи ми, ако един демон ти има зъб какво ще ти направи?

-         Вероятно ще ме измъчва и после ще ме убие.

-         Да, общо взето хората мислят по същия начин, но са по изобретателни в мъченията. А сега е ред на елфите, те няма да те измъчват, няма да ти причинят болка, нито ще отнемат живота ти...

-         И как това е по-жестоко?

-         Те просто ще те набутат на място като това – гласът на Нолан отекна злокобно в залата – и ще забравят за теб. Сигурно си мислиш, че това не е толкова зле нали?

Еван кимна в отговор.

-         Проблемът е, че техните затвори са магически. Времето в тях не тече както във външния свят, на практика обитателите му не се променят, не стареят и не умират. За някой човек това не е кой знае какъв проблем, когато животът му омръзне той просто ще се самоубие, но ако затворникът е елф, учен още от люлката, че животът е безценен и неприкосновен, тогава за него не остава нищо друго освен да тлее в своя затвор епоха след епоха. – гласът на Нолан беше паднал до шепот.

-         И това не е най-лошото, - продължи той – най-лошо е, ако някой от тях успее да се измъкне... Знаеш ли какво означават думите „цяла вечност”?

-         Много време?

-         Колко? Според теб колко време е цяла вечност, десет години? Или може би петдесет? Не тук става въпрос за епохи, разбираш ли? Епохи! Можеш ли да си представиш какво е да живееш на такова място толкова дълго, че да загубиш представа за времето. Представи си какво е отново и отново да се събуждаш на това място, да живееш, да заспиваш отново и отново да се будиш продължавайки да живееш с надеждата, че някой ден отново ще видиш светлината на слънцето. Всеки ден си представяш какво би било, когато най-после се освободиш и какво ще е първото нещо, което ще направиш тогава. И един ден мечтата ти се сбъдва, ти си свободен... Но всичко, което си си представял се оказва погрешно, всичко е различно от времето, когато си влязъл... Бавно, много бавно и мъчително започваш да осъзнаваш, какво означава това. Семейство, приятели, познати... дори врагове... Никой... На този свят не е останал никой, който да те познава, никой който би могъл да потвърди съществуването ти и тогава започваш да се питаш, дали всички тези спомени, които имаш от преди не са просто сън, дали всичко това някога се е случило или е просто плод на въображението ти, дали това Аз, което помниш наистина си ти. Накрая започваш дори да се питаш „Кой съм аз?”, но вече е късно, никои и нищо не може да ти даде отговор, оставяйки те чист и беззащитен като новородено в този жесток свят...

Той удари с юмрук колоната на която се беше облегнал, а гласът му затихна задавен от надигналият се в гърлото му гняв. Еван потръпна по-скоро от вида на приятеля си, от колкото от думите му, чиято същност все още не беше стигнала до сърцето му.

-         Кой е бил затворен тук? – тихо попита той, започвайки да проумява казаното.

-         Доколкото разбрах, казвал се е Брам. Не знам нищо за него, но предполагам, че е твой роднина.

-         Как, нима е възможно?

-         И още как, някога да си се чудил защо цялото ти семейство са пазители на храма?

-         Не, мислех че това е просто семеен занаят като коването на желязо.

-         Е това е само предположение, но аз съм почти убеден, че не греша. – Нолан въздахна тежко и продължи със забит в земята поглед – Историята би трябвало да започва някъде между втората половина на първата епоха и началото на третата. Предполагам, че тогава светът е изглеждал много по-различно, но това на дали има значение. По това време някой от твоите праотци е извършил нещо, нещо ужасно, което е накарало неговите сънародници и дори неговото собствоно семейство да се отрекат от него и да го затворят на това място. Какво е било злодеянието нямам представа, но се съмнявам, че все още има някой, който да го помни. Както и да е, за да се опитат да заличат срама от семейното име, останалите членове на семейството му построили храма близо до входа на затвора и се превърнали в негови надзиратели. Няколко поколения по-късно вече не е имало дори един от тях, който да си е спомнял защо извършват ритуалите, завещани от предците им, но все пак ги изпълнявали, просто защото това е била отредената им съдба и така до момента в който затворника намира начин да избяга. За останалото предполагам, можеш и сам да се досетиш. Пазителите на храма тръгват да го гонят, оставяйки всичко, дори собствените си деца за да продължат да служат на тази лудост, която наричат съдба. И всичко което остава накрая е един празен затвор и вие двамата със сестра ти.

Когато Нолан свърши момчето до него се беше умълчало и той реши да го остави така за известно време, но се почувства неловко, просто да си седи в такъв момент и понеже не знаеше какво да направи, той се изправи и реши да се разходи из тунелите докато Еван се поуспокои малко.

Когато понечи да си тръгне, момчето проговори тихо без да вдига глава.

-         Кажи ми. Аз като тях ли съм? Все пак съм...

-         Искаш ли да бъдеш като тях? – прекъсна го Нолан.

-         Не, аз...

-         Значи имаш своя отговор.

Гласът на приятеля му беше умекнал и когато момчето вдигна глава към него единственото, което остана в паметта му беше една усмивка и протегнатата приятелска десница. Той я пое и се изправи.

-         А сега - продължи Нолан – за да не мислиш повече за тези неща, ела да ми помогнеш да заличим пентаграмата.

Въпреки че вече неактивното заклинание бе започнало да деградира и да се руши те започнаха внимателно да заличават всяка следа от магическата формула. Свършиха по зазоряване и без да губят време се отправиха към изхода на пещерата, който по изчисленията на Нолан всеки момент щеше да стане годен за използване.

Когато стигнаха до предверието с трупа на вещицата двамата решиха, че не могат да си тръгнат преди да са я погребали и докато Еван отиде да донесе инструменти за погребението, Нолан премести тежката врата, която беше съборил отгоре и.

За да прикрие ужасната гледка той използва плаща, с който я беше завил по-рано за да омотае трупа по възможно най-благоприличния начин, като преди това извади малкия медальон от джоба си и го постави в по-здравата и ръка. Когато приключи с това, той вдигна получения вързоп и го изнесе навън, като не забрави внимателно да провери дали заклинанието на входа е спряло да действа. Няколко минути по-късно се появи и Еван носещ инструментите.

Без да си кажат и дума те намериха подходящо място за гроба, между корените на едно старо дърво, тъй като местноста беше скалиста и това беше единственото годно за копане място. Въпреки все още замръзналата камениста земя и многобройните коринеща, които постоянно им се изпречваха те бързо изкопаха гроба и положиха тялото.

Преди да заровят дупката Еван коленичи и каза кратка молитва. Нолан, за които това бяха глупости стоя до него без да каже нищо, опитвайки се поне да не пречи, а след като запълниха и оформиха гроба, той извади ножа си и изряза в кората на дървото няколко думи на синдарин, които Еван прочете на глас.

-         „Без име чакам в земята студена, своята съдба нерешена - своята любов несподелена.”. Какво значи това? – попита той недоумяващ.

-         Някой ден, когато съдбата те върне на това място ще разбереш значението на думите. – промълви Нолан и обърна гръб на гроба.

Няколко минути по-късно двамата вече крачеха към селото, под съпровада на  веселата песничка, която Еван беше съчинил по пътя. При идването им местноста бе изглеждала злокобно, буквално натрапвайки лошо настроение на момчето, но нямаше място на света, което да изглежда така, когато го огряват топлите лъчи на пролетното слънце. Това беше ободрило Еван и той бързо се беше оттърсил от тъгата стягаща сърцето му. За разлика от него Нолан, въпреки че и той беше повлиян от емоциите на момчето крачеше замислен, без да пророни и дума, а лицето му изглеждаше угрижено.

Нещо не беше наред, от както бяха напуснали пещерата нещо го глеждеше отвътре. Някакво лошо предчувствие, което той не можеше да определи го караше да бъде нащрек и дори топлите лъчи на слънцето му изглеждаха някак бледи. Нямаше представа дали това, което чувстваше не се дължеше на загубата на кръв или на някоя инфекция, която си беше докарал в пещерата, всичко което знаеше бе, че не се чувства добре и трябва да внимава. Така угрижен, той дълго вървя слушайки песните на Еван, докато внезапна мисъл не го сепна, той хвана лютнята на му, притискайки струните и и в разцарилата се тишина той прошепна.

-         Нещо става!

-         Какво къде?

Злокобното изражение на Нолан бе накарало момчето веднага да разбере, че нещо не е наред и то започна да се оглежда, търсейки причината.

-         Птиците, – прошепна Нолан и приклекна до един храст – птиците ги няма!

Вече бяха прекосили скалистата местност и сега се намираха на обраслия с гъста борова гора склон на върха в чието подножие се гушеше селото, но гората се беше смълчала, нямаше дори и лек ветрец, който да разсее злокобната тишина. Еван бързо приклекна до приятеля си и прошепна.

-         Какво става?

-         Незнам, оглеждай се внимателно.

Известно време двамата се оглеждаха и ослушваха без да открият никаква заплаха до момента, в който Еван вдигна поглед нагоре и извика, а Нолан стреснат от този вик напразно се опита да го задържи. Момчето изхвръкна от мястото си и се затича по пътеката, която правеше завой на около двадесет метра от тях. Когато стигна до завоя Нолан вече го догонваше, но тъкмо когато си мислеше, че го е настигнал Еван извика отново и изчезна зад храстите скриваши завоя. С два скока Нолан се озова на мястото на което момчето беше стояло до преди миг и пред него се ширна, като на длан целият склон, над който се издигаха гъсти черни вълма дим.

Селото гореше.

04 - Сянка (част 06)

Момчето тръсна глава и се затича към помещението, от което се контролираше отоплителната система. По някаква причина увереността на приятеля му бееше заразителна и това повдигна настроението му.

Отиваше си в къщи.

Докато тичаше по коридорите, Еван с тревога установи, че няма и следа от черните котки, сякаш бяха потънали в дън земя. Все пак, когато наближи помещението той забави крачка и първо внимателно надникна вътре. Когато се увери, че повторна изненада като тази при първото му идване няма да има, той влезе и залости вратата след себе си.

Преди да се захване с работата, Еван с гордост огледа купчинката фин черен прах на пода и се опита да си представи реакцията на съселяните си, когато им разкаже... не, когато им изпее баладата за „Приключенията на двамата герои в пещерата на сенките”.

Той тръсна глава, прогони от нея мечтите си, разчиствайки място за това, което му предстоеше, после затвори очи и се концентрира върху заклинанието на ръката си. То беше съставено от три магически кръга свързани с плетеница от магически връзки. Съзнанието на Еван проследи веригите и откри празното място във формулата, представляващо две магически връзки с по един свободен край. Те трабваше да се свържат на точно определено място с контролното заклинание за да изпълнят функцията, за която бяха предназначени. След кратка подготовка той внимателно докосна с пръст контролната плочка на стената и активира магическите кръгове.

Енергията потече от ръката му към плочката, оставяйки в него чувство на празнота, сякаш заедно с магията на ръката му, контролното заклинание беше изсмукало и цялото му съзнание. Отне му минути за да се съвземе и да пристъпи към финалната фаза, а именно да пусне отоплението на пещерата по начина указан от Нолан.

Той концентрира съзнанието си в определено място от заклинанието, както го бе учила старата вещица и остави формата на пещерата да се прелее в него правейки контрола на цялата система въпрос на една единствена мисъл. По този начин нямаше нужда да познава символите или начина на провеждане на енергията, толкова важни за контрола и на най-малката магия, трабваше само да си представи, това което иска. След като зададе нужните команди на заклинанието, той изчака няколко секунди, за да прочисти отново съзнанието си, излезе от помещението, и хукна по коридорите към голямата зала, в която щеше да стане нещо невероятно, нещо което нямаше да пропусне за нищо на света.

В залата Нолан изчака стъпките на момчето да заглъхнат в мрака и отиде до пентаграмата. С тежка въздишка той извади ножа от колана си и за пореден път поряза лявата си ръка. Напоследък това ставаше толкава често, че раните му не можеха да зарастнат, но нямаше какво да се прави, трябваше му добър проводник на енергия, а под ръка имаше само собствената си кръв. След като направи това той подпря Кривия карен на една колона, затъкна обратно ножа, така че да не пречи на движенията му, угаси обикалящата около него светеща пеперуда и пристъпи в средата на призоваващата магия.

Сега оставаше само да чака. При тези обстоятелства чакането беше много мъчително, но Нолан отдавна беше разбрал, че търпението е можеби най-големия добродетел, който може да има човек и противно на цялата си природа той се беше учил как да чака. Жестоко занимание. За импулсивна личност като него, това беше истинско мъчение, но той сам се подлагашие на него ден след ден, докато накрая чакането се беше превърнало в част от същността му.

И сега не беше по-различно, Нолан затвори очи, нямаше значение дали ще чака миг или вечност знаеше, че и двете ще му се сторят еднакво дълги и действително, когато до ушите му достигна врявата вдигана от бясно галопиращите към него черни котки той имаше чувството, че се е превърнал в част от пещерата, в която се намираше.

Без да отваря очи Нолан вдигна дясната си ръка в готовност и се усмихна зловещо. Шумът се приближаваше, ставаше все по-силен, докато накрая изпълни цялото помещение и той се зачуди колко ли бяха демоните. Учудването трая само миг отстъпвайки на обичайното ледено спокойствие, което му беше присъщо. Той изчака до последния момент и щракна с пръсти.

Отново и отново залата се обливаше в яркобялата светлина на светкавиците, докато шумът наоколо затихна напълно. Тогава той отвори очи и се огледа. Прахът на черните котки все още изпълваше въздуха около него, но вече започваше да се разсейва, покривайки пентаграмата и кръвта в краката му с фина черна пелена.

В залата все още цареше мрак но от коридорите, които водеха към нея се процеждаше жълтеникава светлина, при вида на която Нолан изсумтя недоволно. Не беше преценил точно колко енергия щеше да е нужна за да постигне бяла светлина, но в момента и на това беше доволен.

„Малчо се е справил добре като гледам.” – помисли си той – „Доведе ми ги всичките, досущ като овчарско куче.”

Също като духа от бутилката в момента, в който си помисли за нето, до ушите му достигна топуркането от тичащите крака на момчето. Той се загледа в посокато от която идваше шума и видя силуета на Еван да се очертава в един от входовете.

-         Малчо, не се приближавай! – извика към него Нолан – Иди до най-близката колона и опри гръб в нея.

-         Добре. – чу се гласът на момчето и във вече просветляващото помещение Нолан успя да различи как то се обляга на една от колоните с лице към него.

„И така, къде е почетния гост?”

-         Серит, Серит къде си страхливецо! – извика той – Нима ще оставиш нечуто предизвикателството на един жалък смъртен.

Още преди ехото от гласа му да заглъхне в залата се разнесе съскащият шепот на демона.

-         Нима си мислиш, че можеш да ме нараниш с жалката си светлинка?

Ехото в помещението не позволи на Нолан да определи от къде идваше гласът, но вече имаше доста добро предположение и за това не помръдна от мястото си.

-         Нима не знаеш? – продължи шепотът някаде наблизо – Там където има светлина, има и сянка!

Този път той не чака до последния момент, а веднага пусна няколко светкавици и в залата се разнесе зловеща тишина. За разлика от срещата им в стаята на старицата този път не се чуха нито писъците, нито злобното съскане на демона. Нолан се огледа наоколо и се ухили, цалата зала вече беше добре осветена и той дори не трепна, когато гласът на демона се разнесе само на сантиметри зад него.

-         Предупредих те човеко... – прошепна сянката и замахна.

За изненада на демона, Нолан дори не се опита да избегне удара и когато ноктестата му лапа достигна до него, тялото му за миг се превърна в пламъци и той изчезна. Светлината и топлината на пламъците беше болезнена за демона и с писък той се опита да се прелее в най-близката сянка, но се блъсна в нещо невидимо, което препречваше пътя му. Той погледна надолу и изрева от гняв. В краката му под тънкия слой черен прах светеха със слабата си сребриста светлина очертанията на пентаграмата.

-         Да предупреди ме. - гласът на Нолан се разнесе в залата и той се показа иззад една от колоните клатейки глава – Знаеш ли дори битките с глупаци като теб са унизителни.

-         КАК СМЕЕШ! СТРАХЛИВЕЦ, ОСВОБОДИ МЕ И ЩЕ ВИДИМ КОЙ...

-         Я МЛЪКВАЙ! – гласът на Нолан изплюща като камшик – Ако беше толкава храбър, вече щеше да си направил своя избор, щеше да си смъртен и тогава пентаграмата нямаше да може да те задържи... Но те е страх, нали? Мислиш се за по-висш, само защото не можеш да умреш, но на мен ми се струва, че те е страх от смъртта повече от жалкия човек стоящ пред теб.

От високата черна фигура в средата на магическия кръг се разнесе рев и невидимите стени проблеснаха за миг, когато демонът се блъсна в тях.

-         Имам само един въпрос, преди да те върна там, от където си дошъл. – продължи Нолан – Очевидно е защо не успя да се справиш с мен, но кажи ми как така не можа да убиеш поне него?!

-         Да, - намеси се Еван, който от доста време се чудеше какво беше спряло Серит да го убие при първата им среща – защо не ме уби когато имаше възможност?

Тънкото високо тяло на демона вече клокочеше на жълтеникавата светлина в залата, което му придаваше жалък вид, но когато момчето зададе въпроса си то направо се сгърчи. Нолан забеляза това и очудено зяпна първо към дамона, после към Еван и нарая отново към Серит... и избухна в смях.

-         У-Уплашил те е нали? Уплашил те е... ха, ха-а...

-         Не мисли, че това ще ти се размине човеко, - шепотът на демона преливаше от стаена злоба – рано или късно аз ще се върна на този свят и тогава ще разбереш значението на думата болка!

-         Казваш това толкова уверено, но кажи ми, след всичко това, нима наистина мислиш, че някога си бил мой противник?

При тези думи Нолан вдигна глава и погледна демона право в очите. От мястото на което беше застанал, Еван не можеше да види очите на Нолан, но видя как Серит сякаш се смали кагото погледна в тях.

-         Ти... ти си...

Шепотът на демона премина в писък, когато Нолан актовира едно от заклинанията опасващи пентаграмата, след което затихна и в залата настана тишина. От демона нямаше и следа, а контурите на призоваващата магия бавно започнаха да гаснат.

Когато Еван успя да погледне към лицето му, Нолан вече бе затворил очи и момчето дълго наблюдава как те се движат под затворените клепачи, сякаш водеше някакво вътрешна битка. Когато най накрая ги отвори, той изглеждаше някак смален. Под очите му се бяха появили сенки, лицето му изглеждаше бледо и болнаво, а когато проговори гласът му прозвуча някак променен и макар все още да звучеше тих и спокоен приятелят му, сякаш бе загубил онази сила, която караше дори шепота да ехти в главата като тътена на някой водопад.

-         Трябва да спрем осветлението. – каза той – Вероятно е станало много топло.

Еван чак сега осъзна, колко се е сгорещил въздуха в голямата зала и тъй като вече се бе отказал да проумее начина, по който работеше мозъка на Нолан, без да каже нищо той отправи въпросителен поглед към него.

-         Това е обикновена физика, - въздъхна приятелят му – хайде води ме ще ти обясня по пътя.

И докато двамата вървяха един до друг в тесния тунел той започна търпеливо да обяснява какво се беше случило.

-         Кажи ми, какво ще стане, ако нагрееш едно парче желязо?

-         Ще почервенее?

-         Преди това, какво ще стане, ако го махнеш от огъня преди това?

-         Нищо, просто ще се нагрее.

-         Точно така, когато нагрееш едно парче метал то ще отнеме определено количество топлина от пламъците и ще започне да я отдава и ние ще усетим топлина при допир, но ако продължиш да го нагряваш, парчето метал ще се нажежи и ще започне да отдава освен топлина и малко светлина, от което идва и червеният блясък. Ами ако продължиш да го нагряваш, какво ще стане?

-         Ще се стопи. – беше увереният отговор на момчето.

-         Да, но освен това металът ще започне да изпуска не червена, а бяла светлина, освен това, колкото повече се нагрява толкова по-ярка ще е светлината, разбираш ли? Колкото повече енергия получи металът, толкова по-голяма част от нея ще се излъчва под формата на светлина.

-         Добре, но от къде разбра, че отоплителната система е от метал?

-         Самата система не е от метал, - въздъхна Нолан – това с метала ти го дадох за пример. На практика всяко вещество, способно да се нагорещи до определена степен, без да се запали може да излъчва енергия по подобен начин. В случая с отоплението просто нямаше значение от какъв материал е изградена системата, защото разликата между топлината и светлината, която виждаме е много малка и щом системата е създадена да провежда топлина то единственото, което трябва да направиш, за да получиш светлина е да увеличиш притока на протичащата през системата енергия.

-         Аха, - отвърна замислено Еван – а защо тогава стана толкова топло?

-         Знаеш ли, пак започваш да ме ядосваш, помисли малко. Когато нагрееш желязото до толкова, че да почне да свети как мислиш, дали ще можеш да го пипнеш, без да си изгориш пръстите.

-         Аа, сетих се... да ясно. Ето тук е.

Еван спря пред контролното помещение и внимателно отвори вратата.

-         Не е нужно да се оглеждаш, не би трябвало да са останали повече демони. – смъмри го отегчено Нолан.

-         Защо си толкова сигурен? – отвърна момчето малко засрамено.

-         Ами просто, защото в момента в пещерата няма местенце, където да могат да се сврат. За тях светлината е убийствена, забрави ли? – Нолан докосна контролната плочка и затвори очи, за да прелее образа на системата в съзнанието си и продължи да говори сякаш това не изискваше никаква концентрация – Нали за това ти казах първо да пуснеш отоплението във външните помещения, идеята беше да ги подгониш всичките в голямата зала, където ги чаках аз. Доста по ефективно е от, колкото да ги гоним из тунелите не мислиш ли?

-         И още как! – Еван се ухили до ушите от гордост, че е участвало в изпълнението на подобен план – Ами това със Серит как го направи?

Нолан приключи работата си с контролното заклинание и светлината около тях започна бавно да гасне.

-         Ами и то не беше, кой знае какво. – отговори той - Беше ми пределно ясно, че той ще се появи, ако го обърна на достойнство, а пък светлината щеше да отвлече вниманието му от истинската заплаха.

-         Пентаграмата?

-         Да. Цялата работа беше да я поправя, между другото използвах кръв за тая цел. – той размаха все още кървящата си лява ръка – После трябваше само да го накарам да влезе в нея, а пък това беше най-лесното.

-         Хей, не мислиш ли да превържеш това?

-         Да това е добра идея, чувствам се малко замаян.

Двамата се огледаха наоколо, но в малкото помещение нямаше къде да се настанят по-удобно и за това решиха да се върнат в голямата зала, където приседнаха до една от колоните и Нолан започна сам да превързва ръката си като караше момчето да му помага в случаите, когато една ръка не стигаше.

-         Как така било лесно да го накараш да влезне в кръга? – сепна се Еван.

-         Ами, да лесно беше. Виждаш ли той се мислеше за голямата работа и изпитваше удоволствие от това да се прави на велик пред околните, това и светлината наоколо направиха избора на сянка, в която да се скрие много лесен.

-         Така ли?

-         Да, той просто се скри в собствената ми сянка, а аз само това и чаках.

-         Значи така, а! – момчето се замисли и лицето му бавно се разтегна в широка усмивка - Ех само каква балада ще съчиня за това. А ти как се превърна в огън?

Докато задаваше въпроса, Еван вече беше нагласил лютнята в скута си и започна да подрънква няколко акорда.

-         О, това е тайна.

-         Как така тайна! Хайде де кажи ми, няма да излезе хубава баладата, ако не знам точно какво е станало!

-         Ама ти сериозно ли ще съчиняваш песен за това?

-         Естествено, ще стане страхотно и то точно за празника! Хайде дее, няма да кажа на никой обещавам!

-         Да, няма да им го кажеш, по-скоро ще им го изпееш, струва ми се.

-         Хайде де, моля! – Еван сви умолително ръце и го загледа мило.

-         Добре де – не издържа Нолан – нали помниш, че голяма част от сетивата ми ги няма, за това използвам няколко готови заклинания, за всеки случай. Тях мога да ги активирам мигновенно, без никаква концентрация. Та едно от тези заклинания е това за преместване в пространството, а пламъците са за объркване на противника, това е всичко.

Еван не отговори, цялото му внимание вече беше заето с лютнята и Нолан реши да не го тормози повече, а и имаше доста друга работа за вършене. Той свали горната си дреха и обстойно провери състоянието на импровизираната си ризница. Няколко от торбичките бяха разкъсани и по-голямата част от съдържанието им разпиляно, това по принцип беше предвидено като възможност, но поради голямата тежест на пясъка подобна дупка влияеше много зле на баланса му и той се принуди да развърже една по една всички оцелели торбички и да ги нагласи обратно разпределяйки масата им възможно най-добре по тялото си.

Докато го правеше той слушаше внимателно римите, които Еван съчиняваше и от време на време сам вмъкваше по някоя и тъй като начинът му на живот отдавна го бе откъснал от подобен вид творчество, той трябваше да си признае, че има какво да научи от момчето.

След като свърши с торбичките, Нолан насочи вниманието си към петте, изчерпани заклинания по тялото си. Финно изписаните с кръв магически символи вече бяха започнали да се разпадат и сега от сложните магически формули бяха останали само неясни следи от засъхнала кръв.

С един парцал откъснат от дрехата си той внимателно забърса следите и въздъхна тежко при мисълта за издевателството, което трябваше да направи отново над невинната си ръка, но нямаше как. Помощните заклинания се бяха оказали изключително полезни, надминавайки всичките му очаквания, а наред с тях и магическите символи, които толкова презираше преди да загуби сетивата си се бяха превърнали за него в нещо също толкова обикновенно и важно като дишането и въпреки че сега нямаше непосредствена заплаха, на него дори не му мина през ум, че може да не ги поднови.

След като приключи и с това Нолан навлече каквото беше остана ло от дрехите си, призова отново светещата пеперуда и тръгна към покоите на Арха. Имаше един въпрос, който го тормозеше още от както бе прочел днивника и и той реши, че си струва да се порови още малко в тази история.

-         Хей, на къде тръгна? – попита Еван, който все още се занимаваше със стихоплетство.

-         Искам да проверя нещо.

-         Побързай ще ми трябва твоята помощ за последния куплет.

-         Добре – махна с ръка Нолан и тръгна след пеперудата.

04 - Сянка (част 05)

„Намерих го!”

Бавно, едва сдържайки нетърпението си, Еван подхвана изцапаната с вече засъхнала кръв и раздрана от ударите на демона страница и я обърна от другата страна. В по-голямата си част магическите формули и символи се четяха на светлината от заклинанието, което с малко усилие на волята беше закрепил във въздуха на няколко сантиметра от рамото си. Той не знаеше дали Нолан би разбрал нещо от тях, но важното беше, че беше открил демона, който старата беше призовала.

„Серит... Звучи някак странно? Няма значение, тук пише, че той използва мрак за да изгради тялото си, но това е глупаво! Мракът е просто отсъствие на светлина, как тогава рита като магаре?” – Еван плъзна поглед по остатъците от книгата – „И как тогава...”

Сърцето му трепна, когато чу шум от драскане на нокти зад близката колона и сиянието над рамото му избледня. Той изруга на глас и започна да се успокоява, възвръщайки концентрацията си.

„Проклети котки, вече за четвърти път... Поне докато поддържам свелината няма да ме нападнат.”

След няколко минути той се успокои напълно и погледна с неприязън книгата. Вече не му се четеше, беше открил това което му трябваше, но се съмняваше, че то ще му е от полза, дори и да го разбираше. От известно време се чувстваше много уморен, за това и не си направи труда да обиколи и затвори всички входове на залата, а просто опря гръб в най-близката колона и се свлече на земята.

От начало не страдаше от липса на занимания, първо бе превързал криво-ляво рамото си докато хлипаше, по-скоро от гледката на разкъсаната плът, от колкото от болка, а след като приключи с това се зае да разглежда книгата, чудейки се за кокво въобще я беше помъкнал със себеси и с изключение на няколкото прекъсвания от страна на обикалящите наоколо черни котки, всичко беше наред. Но сега и на това занимание беше дошъл края, а изход не се виждаше от никъде. Той потръпна от студ и се сви на кълбо, изведнъж му се прииска да си е у дома и даже образа на тънката жилава тояжка вдъхваше у него познатото чувство на топлина и уют.

„Къде ли се дяна Нолан!”

Докато прелистваше страниците на книгата на няколко пъти си беше задавал същия въпрос, но беше успявал да го игнорира под предтекст, че в момента има по-важна задача, но сега не можеше да направи същото и той се върна, повлякъл със себе си и възможностите, една от които го плашеше до смърт.

„Ами ако е мъртъв!” – при тази мисъл, той изскимтя жално и ехото в залата поде звука.

„Може просто да се е загубил из коридорите...” – опита се да разсее страховете си момчето – „Или пък сега ме търси там?”

Тази мисъл го разтревожи още повече, споменът за демона не му даваше мира. Да Нолан беше много силен, но ако соществото пред него е просто едно черно петно...

„Мракът е нищо, как можеш да нараниш нищото? Вярно светлината изглежда е болезнена за него, но тя не може да го убие.”

Той потръпна отново, от някъде в залата ставаше ужасно течение, а студът с нищо не помагаше на настроението му, дори обратното, отчайваше го още повече и насочваше мислите му към възможно най-лошите сценарии.

Точно в този момент полазилите го ледени тръпки го накараха да си представи как тъмната фигура на Серит се приближава към него и това го сепна.

„Заседях се дълго на едно място,” – помисли си той – „ако остана тук рано или късно ще ме намери! Но къде да ида... къде... къде?”

Еван кихна шумно и затрепери от студ.

„Някъде на по-топло?” – той се замисли – „Не, старата ползваше само няколко стаи и палеше огън, само когато готвеше или правеше отварите си или като онази зима, когато...”

-         Какъв съм глупак! – възкликна на глас момчето и се засмя с облекчение.

Преди още смехът му да е заглъхнал в помещението Еван се изправи на крака и се протегна бодро, след което хвана книгата под ръка и тръгна напред воден от паметта си.

Нолан внимателно огледа следите по пода и изсумтя. Не можеше да разбере защо, но малкия и старицата винаги вървяха в различни посоки и сега за пореден път се наложи да избере по коя следа да продължи. От една страна вече знаеше на къде води следата на вещицата, но пък от друга, Еван май си се справяше добре и самичък, доколкото фактът, че още беше жив се смяташе за добре. Лошото беше, че следите от кръв по голямата коменна колона не подкрепяха това заключение.

Той се подпря на тоягата си и се замисли, подобна нерешителност не му беше присъща и това го притесняваше. Само за няколко дни около него станаха прекалено много старнни неща, първо сетивата му, после тая работа със съдбата и за капак на всичко все още не можеше да си обясни от къде се беше взел гласът, който го предупреди при срещата му със Серит. Е може би глас беше преувеличение, но като се позамислеше това важеше за термини като шепот и дори мисъл. Нещо го беше предупредило за приближаващата опасност и това не беше шестото му чувство. То се изразяваше по-скоро физически, докато предупреждението беше направено от някакъв глас в главата му.

Воден от тези си мисли, Нолан вече беше направил своя избор, оставаше му само да стигне до него по логически път. Трябваше му причина и той остави мозъкът си сам да открие такава.

След кратък размисъл единственото оправдание, което дори приблизително се вписваше в тази категория бе, че играта на котка и мишка се беше проточила прекелено дълго и трябваше да и се сложи край, а най-бързият начин това да стане беше да се запознае с обстоятелствата при призоваването на демона.

„Прощавай малчо, но ще трябва да почакаш още малко.”

Светещата пеперуда литна от върха на тоягата където беше кацнала докато Нолан размишляваше и запърха ниско над земята следвайки следите на вещицата, а той тръгна след нея.

Следата свърши в голям почистен от прах кръг в центъра на който се мъдреше пентаграмата за призоваване, обградена с магическите формули съпътстващи ритуала. Без да губи време, той приклекна и започна внимателно да проверява всяка една линийка от начертания с въглен магически кръг.

Идеята беше проста, нещо се беше объркало и Серит се бе освободил, което можеше да стане само по два начина. От тях по-вероятният беше объркан символ на някое от задържащите заклинания, но Нолан реши да започне от другата възможност. Причината за това беше по-скоро опит, от колкото интуиция, не че беше призовавал много демони, той просто се ръководеше от едно златно правило, един велик природен закон, който беше открил преди години.

„Живота е кучка!”

С тази мисъл, той прокара поглед през цялата система, но не откри нищо. Налагаше се да прибегне до по-прецизен метод за локализиране на проблема и Нолан затвори очи, докосна с пръст линията на външния кръг, която проблесна в съзнанието му и то се разля по същия начин, както при ключалката, давайки му възможност да проследи всяка една нишка на заклинанието.

„Ето те!”

Тънка сребриста нишка пресичеше върха на единя лъч на пентаграмата разрушавайки баланса на цялата магическа формула. Той не можеше да определи какво точно представлява тя, но беше сигурен, че не е драскотина направена от невнимание, не тази нишка провеждаше енергията много по-добре от въглена, което вътрешният му поглед различаваше ясно. Нолан се почуди още малко какво ли е направило този проход в системата, предизвиквайки цяла лавина от събития, но в края на краищата любопитството надделя над дедуктивните му способности и той отвори очи. Въпреки, че сега знаеше точно къде се намира проблема му отне доста време за да го открие.

-         Знаех си аз, живота е кучка! – каза на глас той, докато внимателно вдигна пред очите си тънкото косъмче предизвикало такъв хаос.

При все, че не му се искаше да го прави, Нолан съжали старицата, все пак подобен карък беше истинска рядкост. Той си припомни последните думи в дневника и и си представи как тя се е взирала в пентаграмата с часове, проверявайки отново и отново всяка една линиика от всяко едно заклинание с една единствена цел да не допуска грешка.

Той въздъхна и се изправи, вече знаеше точно какво се бе случило тук, а сега на него се падаше честта да се справи с положението, което както обикновенно беше по-лесно да се каже от колкото да се направи. Без да обръща внимание на заобикалящия го шум от промъкването на черните котки, с който беше свикнал, той се замисли за това което му предстоеше.

-         Нолан! Ти си жив!

Викът на Еван от другата страна на залата го сепна и той вдигна глава.

-         Къде се затри тол... – продължи момчето докато тичаше към него.

-         Млъкни.

-         ... а и познай какво открих демона, който старата е призовала, - не спираше то – точно както ти к...

-         Млъкни бе! – гласът на Нолан отекна в залата. – Опитвам се да мисля.

-         Но нали каза да го открия?

Нолан въздъхна тежко, примирявайки се с неизбежното и отговори.

-         Да, браво на теб. Гледам, че още си жив.

Това твърдение не беше особено вярно, дрехите на Еван висяха на парцали, цялото му тяло беше покрито с кървящи драскотини, лицето му беше покрито със засъхнала кръв, а от жалката превръзка на дясното му рамо се процеждаше тънка червена струйка, която капеше от пръстите на отпуснатата му ръка.

Момчето се ухили уморено.

-         Да гледам, че и ти не си се оттървал леко. – той посочи към окървавените дрехи на Нолан.

-         Е аз поне мога да се закърпя сам, хайде ела да те превържа.

Двамата се настаниха до най-близката колона и Нолан започна да се занимава с рамото на момчето, но тъй като беше изхвърлил билките, които се използваха за болкоуспокоянащи той се принуди да поддържа разговора за да отвлича вниманието му.

-         Та къде беше тръгнал когато...

-         Няма значение, ти къде се беше попилял? – прекъсна го Еван – Мислех си, че са те докопали демоните или, че си се загубил из коридорите?

-         О, а не ти ли мина през ума, че може просто да съм си тръгнал?

Усмивката на момчето избледня, явно тази мисъл не го беше споходила.

-         Ти не би направил подобно нещо, – колебливо отговори то – нали?

-         Мина ми през ума, но реших, че ще е по-интересно да остана. Сега щете заболи.

-         Ау, а казах ли ти, че открих демона, казва се Серит и е...

-         Сянка, да запознахме се вече.

-         Това на лицето ти от него ли е?

По лицето на Нолан все още имаше следи от кръв и той мислено се наруга, за дето не ги бе заличил навреме. Сега вече беше късно за това и с надеждата да насочи вниманието на Еван към нещо друго той посочи разкъсаните си дрехи, през които се виждаха многобройните кожени торбички, много от които бяха разпрани и ръсеха пясък при всяко движение.

-         Това ми е от него.

-         Така ли, а какъв е тоя пясък?

-         Това – Нолан с гордост се тупна по гърдите – е моята ризница.

-         Брей... знаеш ли чудех се, в книгата пише, че той е изграден от мрак, но ако е така как тогава може да удря така и как можем да го убием?

-         Да го убием ли? Не можем, всички демони са безсмъртни.

-         Какво? Как? Нали и черните котки са демони, пътк те стават на прах като им светнеш в очите.

-         Оо впечатлен съм, значи вече си имал среща и с някоя от тях а? – едната вежда на Нолан се вдигна нагоре изразявайки удивлението му.

-         Да преди да се върна насам. – с гордост заяви момчето и после добави с по-колеблив тон – Много са зли, когато ги притиснеш до стената.

Нолан се засмя, всички се учеха по трудния начин.

-         Както и да е,  - каза той - това със безсмъртието е малко по-различно от колкото си го представяш. Самите демони са безсмъртни, но телата им не са и когато бъдат унищожени те трябва да си намерят или изградят нови такива. В случая с котетата, те са прекалено слаби и глупави, за да си изградят сами тела, а наоколо липсват слаби съзнания, които могат да използват.

-         Значи трябва да унищожим тялото му, така ли?

-         Звучи добре, но има един малък проблем. Не казвай на никой, но – Нолан се приведе към ухото му – този симпатяга НЯМА ТЯЛО!

-         Ау, добре де не е нужно да викаш, нали и аз за това те питах?

-         Не, ти ме попита съвсем друго. Попита ме как обесника добива физическа форма, след като е просто сянка.

-         Нещо такова. – измърмори гузно момчето – Е, и как го прави тогава?

Вместо да отговори Нолан хвана китката на дясната си ръка и бавно започна да движи дланта си. Когато завъртя ръката си в желаното положение, той затвори очи и се концентрира.

Еван почака няколко секунди, но нищо не се случи и тъкмо когато се канеше да попита приятеля си какво се опитва да направи, земята се разтресе и от мрака над тях се посипа прах. В същото време Нолан размърда пръстите си сякаш рисуваше нещо и в праха на пода на няколко сантиметра от ръката му се появиха един по един няколко символа.

След като приключи демонстрацията той се отпусна сякаш освободен от неимоверно бреме и едновременно с това помещението спря да се тресе.

-         Как го направи? – попита смаяното момче.

-         Трудно, но общо взето това е начинът, по който го прави и нашия познайник.

-         И той прави това? Трябва да е много силен!

Нолан се разсмя, момчето бе останало с впечатлението, че това е много силна магия, но той знаеше, че помещението се беше разтресло не от силата на заклинанието, а от всичката тази енергия, която беше прахосал за него.

-         Не, бъркаш. Този вид магия не е от моята школа. Аз нямам представа по какъв начин трябва да проведа енергията и за това изразходвам много повече от колкото ми е нужна. При Серит е различно, за него това не е изкуство, а просто умение, всъщност той никак не е силен, но това, че няма физическо тяло го прави доста опасен.

-         Ами тогава как ще се справим с него?

-         Е това е хубав въпрос, тъкмо размишлявах над него, когато ти ме намери.

Той се зае да довърши превръзката с надеждата това да спре кръвта докато се измъкнат и намерят дезинфектант за раната, след което се облегна на колоната и се загледа замислено към средата на помещението, където лежеше пентаграмата.

-         Е поне сега няма да ни е студено. – каза Еван и отвори книгата, която все още носеше.

-         Студено? – запита Нолан докато мислеше.

-         Ами да пуснах отоплението, от мен да знаеш това е по-скоро палат отколкото затвор.

-         Отопление? Тук?

-         Да не усещаш ли?

-         Не покажи ми къде е.

Момчето се изпрови, отиде до най-близката стена и положи длан на мястото от където идеше топлината.

-         Отоплението е магическо и го има из цялата пещера. Най...

-         Млъкни. – Нолан гледаше към стената със светнали очи докато бавно се изправяше на крака.

-         ... добре е през зимата... Какво?

-         Млъкни за малко и се ослушай... Котките!

-         Какво за котките?

-         Няма ги!

Действително от известно време около тях не се чуваше познатото дращене на нокти, но едва когато спряха да говорят разбраха, колко зловещо тихо е станало около тях.

-         Какво става? – уплашено попита Еван

Нолан се замисли.

-         Точно така! Топлината е болезнена за тях... – крачейки напред назад той започна да си мърмори нещо под носа - ... електромагнитно лъчение в инфрачервения спектър... дължина на вълната... по закона на Вин, ако овелича енергията ще намаля дължината на вълните!

Той погледна към момчето, а очите му светеха лудешки.

-         Хей малчо, опиши ми заклинанието на отоплителната система, трябва да изглежда горе долу така...  – докато говореше Нолан започна да чертае магическите формули в праха по пода.

-         Мисля, че тук има един друг символ – отговори Еван и посочи въпросната част от заклинанието – и тази част изглежда различно.

-         Как изглежда символа, сигурно е този? – въпросният символ също бе начертан.

-         Да този е, но...

-         Да знам, ако използвам него за провеждане на енергията то тогава този част ще бъде подредена... така, нали?

-         Да, мисля, че е това, но не съм сигурен, че помня точно, а и...

-         Ще свърши работа, дай си ръката.

Без да чака Нолан грабна дясната му ръка и използва кръвта по нея за да изгради неголяма магическа формула, след което попита.

-         Можеш ли да избираш къде и как да се включи отоплението?

-         Д-да, даже мога да избирам кога, Арха ме научи миналата зима...

-         Добре значи отиваш там и свързваш заклинанието с това на ръката си. След това пускаш отоплението в най-външните помещения и последователно затваряш кръга, като последна оставиш тази зала, разбра ли?

-         Да, но какво ще стане – сащиса се съвсем Еван -  и няма ли да е по-добре ти да свържеш заклинанията, хайде ще ти покажа пътя.

-         Заклинанието само ще се свърже, кагото го активираш. Аз имам малко работа тук.

Той се ухили лудешки и погледна към центъра на залата. Еван реши, че в момента няма да изкопчи нищо повече от него и все още объркан се запъти към мястото, от където беше дошъл, но едва направил няколко крачки една мисъл го накара да се обърне и да попита.

-         Измислил си как да се справим с демона, нали?

Нолан кимна утвърдително.

-         Сенките са толкава предвидими не мислиш ли?