Няколко минути по късно, спокойствието му бе нарушено от полазилите го ледени тръпки, превърнали се в основен метод за предупреждение от страна на подсъзнанието му. Трябваше му един поглед за да открие причината за лошото си предчувствие. На няколко метра от него, пред храма стоеше Еван, а широко отворените му очи се бяха заковали на процепа между вратите. Без да губи време за мислене Нолан се отлепи от оградата и с два скока се озова до него. Лявата му ръка веднага легна на рамото на момчето, а дясната му нанесе жесток удар по слепоочието. Без да издаде звук то се свлече в ръцете му и Нолан трябваше да провери, дали случайно не го е убил, преди да го вдигне на ръце и да го пренесе на малката полянка, южно от селото. Там той положи отпуснатото тяло на земята и го остави така.
„Прощавай малчо, но не мисля че бих оцелял, ако истерясаш отново.” – извини му се мислено той.
Това си беше самата истина. Дори и без сетивата си Нолан можеше да усети кога му се вие свят, а за обърканите действия и неадекватното мислене също трябваше да има обяснение. Още повече, че всичко това започна в момента, в който се опита да догони момчето и като прибавеше и факта, че преди по-малко от осем часа беше спирал времето, излизаше че сега трябва да е благодарен, за дето не усеща жестокото главоболие, което щеше да го мъчи при подобни обстоятелства.
Най-лошото в цялата работа си оставаше факта, че в момента в който се събудеше Еван щеше да довърши започнатото и единственото, което той можеше да направи за да го спре, беше или да го приспи отново или да го убие. И двете идеи не му се нравеха и за да не мисли повече за това, той се запъти към скривалището в гората, за да донесе багажа, който момчето беше забравило.
Уви, като някое бясно куче с обратна захапка, съзнанието му просто не искаше да пусне мисълта и циклеше около нея, блъскайки се в стената на проблема, без да може да я продолее. Отново и отново, той претегляше всяка една възможност, която му идваше на ум, но всяко по-сносно решение беше невъзможно за изпълнение, било то заради доста специялизираната в унищожението магическа школа, която практикуваше или заради морала, който все още се залъгваше, че притежава.
„Само Гарен да беше тук...”
Мисълта го сепна, а в главата му запрепускаха спомените за първата му среща със Серит. Той забави крачка и прошепна замислено.
- Възможно ли е?
Нолан разтърси раздразнено глава, отклоняваше се от темата. Все пак това хрумване можеше да се окаже жизненоважно за него и той реши по-късно да провери до колко беше правилно. За сега трябваше да се концентрира над основният проблем и за да го направи той започна да изброява на ум всичко което знаеше за Еван и за пси като цяло.
„Пси се влияе от емоциите, а емоциите... от какво? От характера и от заобикалящата среда... Така, не мога да влияя на характера му, за това ще ми трябва много време, но от друга страна околната среда е прекалино сложна за да мога да я контролирам толкова прецизно... Може би само един елемент от нея, но кой? Светлината и топлината? С тях имам най-голям опит, но дали ще е достатъчно, а и след няколко часа ще вали.”
Той вдигна поглед нагоре, където между короните на дърветата се виждаше синя фон на небето нарушаван от няколко малки облачета, които обаче не бяха там преди не повече от час.
По принцип много хора харесваха лошото време и Нолан трябваше да отчете възможността Еван да е един от тях, но като вземеше предвид обстоятелствата и факта, че ще им се наложи да стоят на открито излизаше, че шансовете за това са пренебрежимо малки.
„Какво друго остава?” – продължи мисълта му – „Звук? Ако постоянно пълня главата му с психични импулси, той ще ги възприема като звук, а ако тези импулси са дразнещи и неритмични това би осуетило всеки опит за концентрация от негова страна... всеки съзнателен опит. По дяволите, какво друго остана... усет?”
При тази мисъл Нолан потръпна, опитвайки се да си представи какво трябва да направи за да накара момчето да се почувства добре посредством това сетиво.
„Няма начин! Страхотно, не остана нищо съществено. Вярно че той се влияе от всичко, но да разчитам на птичките и пчеличките за нещо такова е най-малкото несе... птичките... да, той се влияе от всичко... от това което вижда, от това което чува и от това което усеща, но малчо е пси значи вижда чува и усеща много повече от колкото си мисля!”
Лицето му отново се озари от зловещата усмивка, която предшестваше всяко рисковано занимание с което се захващаше, а това което беше намислил наистина беше рисковано. Идеята беше проста, психическото състояние на момчето беше толкова чувствително, защото то не можеше да разграничи външните влияния от собствените си чувства и желания или казано по-просто съзнанието му работеше на рефлекси. Това означаваше, че ако Нолан му окажеше силно психическо влияние момчето дори нямаше да забележи, че чувствата му не са негови и щеше да им се поддаде.
Рискът идеше от факта, че в момента в който Еван решеше да се бори със „собствените” си емоции, Нолан щеше да свърши или мъртъв или по-лошо - с мисловния капацитет на зеленчук. Все пак това беше сравнително добро решение на проблема, а предвид обстоятелствата вероятно беше единственото.
„Както и да е,” – продължи мисълта му – „ще ми се наложи да изчакам малчо да се съвземе, а това ще отнеме доста време. Е поне няма да скучая.”
Да, той определено не мислеше да скучае. След като прибереше багажа си Нолан възнамеряваше да направи един много обстоен оглед на опожареното село и околностите му с надеждата да намери нещо, което да му подскаже какво се бе случило и най-вече защо. Нещо в цялата картинка му убягваше и той искаше да знае какво е то, по възможност преди са се сблъска с него.
Когато стигна до скривалището Нолан дълго гледа към почернелите останки от къщите и храмът извисяващ се злокобно между тях. Сърцето му се сви при внезапното чувство, че каквото и да ставаше беше пряко или косвенно свързано с храма.
„Глупости! Все още незнам това.”
Той разтърси глава, взе Кривия корен с едната си ръка, с другата преметна раницата през рамо и закрачи обратно към поляната, на която беше оставил Еван. Докато вървеше вече поизбистреното му съзнание се захвана да разнищи мистерията с изчезналите птици. За целта той започна внимателно да оглежда дърветата по пътя си, но единственото, което успя да установи беше появата на слаб западен вятър, който вещаеше проливен дъжд в близките няколко часа. Това не беше добре, Нолан имаше още много неща за вършене, някои от които щяха сериозно да се повлияят от един подобен порой.
С все още зареян в короните на дърветата поглед той понечи да забърза крачка, когато десният му крак се препъна в някакъв корен и той се просна на земята с цялата си тежест. Падането му беше умекотено от голям мравуняк, който тялото му разруш по пътя си. Нолан веднага скочи на крака и започна да се оттръсква от налазилите го насекоми, но когато погледът му попадна на рязрушения мравуняк, ръцете му забавиха ход и замряха.
В мравуняка цареше хаос, но на Нолан му отне няколко минути за да разбере какво в това не беше наред. Мравките просто се суетяха, блъскаха се и се катереха една върху друга, а някои от тях дори се въртяха в кръг, нито една обаче не се опита да премести малките бели яйца на безопасно място, нито големите мравки войни плъзнаха извън мравуняка в защита на разрушената им крепост – този път хаосът наистина беше хаос.
Мирмекологията не беше силната страна на Нолан, но дори и той беше виждал достатъчно разрушени мравуняци за да разбере, че в този става нещо нередно и това му стигаше. Не бяха само птиците, сякаш всичко живо в гората изведнъж се беше сбъркало и когато осъзна това, вече беше въпрос на време да открие няколко животинки с които да го потвърди. Някои от тях дори бяха толкова объркани, че вместо да бягат от него те просто стояха и го гледаха.
„Какво може да направи нещо подобно?”
Това беше трудния въпрос, на който горките животинки не можеха да отговорят и Нолан реши да огледа внимателно селото преди да стигне до заключения. Най-напред се отправи към полянката, на която беше оставил Еван, за да провери какво е състоянието му и да остави багажа си, а след като се увери, че момчето няма да се събуди скоро подложи раницата под главата му и се запъти директно към храма.
Той вече знаеше, че претърсването на останалите развалини е безмислено, но във храма със сигурност щеше да има отговори. Преди да влезе в него Нолан внимателно обиколи и прегледа рамките на прозоршите, търсейки заклинанията с които бяха запечатани, но за негова изненада такива нямаше. Това вече беше много странно, без да си губи времето с излишни въпроси той отиде до входа и внимателно отмести вратата точно толкова, колкото му беше нужно за да се промуши вътре.
В храма цареше полумрак, буйните пламъци вилнели във вътрешността му бяха очернили стените със сажди, които сякаш поглъщаха бледите слънчеви лъчи процеждащи се от прозорците. Малко облаче пепел се вдигна когато Нолан пристъпи напред, а приглушеното хрущене го предупреди, че трябва да е по-внимателен. Той приклекна внимателно и огледа труповете.
- Мъже... жени... деца... и – той внимателно докосна малко овъглено скелетче, заровено под почернелите кости на друго тяло, което се разпадна при допир – ... бременни жени...
Той затвори очи и започна да премисля възможностите. Вече беше сигурен, че който и да бе извършил това не се е интересувал от роби. Нолан често беше виждал пазарите за роби в големите градове и знаеше че цената на една родилка надвишава многократно тази на най-стройните и красиви роби, дори надвишаваше тази на елфите. Той така и не бе попитал защо това е така, но предполагаше, че децата родени в робство са доста по-предани от тези, които са били свободни и са видяли със собствените си очи как родните им домове изгарят до основи. Никой ловец на роби не би унищожил подобна стока, всъщност не би убил никой от жителите на Брин с изключение на старците. От това, което Нолан беше видял жителите на селцето до един бяха стройни и сравнително красиви. Момчетата бяха снажни и мускулести, а момичетата високи и стройни с бяла кожа и доста прилични гръдни обиколки, просто нямаше начин някой ловец на роби да пропусне подобна печалба.
Извършителите не бяха и разбойници, те не прибягваха до подобни зверства особено в такива затънтени маста. Причината за това беше, че те се прехранваха от труда на селяните, които тормозеха и когато селяните гладуваха, разбойниците гладуваха с тях, защото ако тази зима оставят селото да загине то другата нямаше да имат друг избор освен да се преместят другаде и да се надяват, че няма да имат конкуренция. През дългите си странствания Нолан беше виждал даже как банда от местните разбойници се притичва на помощ на нападнато от вълци село...
„Не, който и да е бил е искал точно определено нещо.”
Нолан много се съмняваше да открие тук отговора на този въпрос, но преди да си тръгне имаше още две неща, които го интересуваха, първото от тях беше огъня. Огъня беше прекалено буен за да бъде предизвикан от дървото или сламата, от които бяха изградени повечето къщи, но храма беше изваян изцяло от скала, а тук изглежда бяха бушували най-яростните пламъци. За да изгори човешко тяло беше нужна огромна температура и въпреки липсата на каквото и да е гориво в храма бяха останали само овъглени кости и пепел. Това беше много странно, като се имаше предвид огънят все още гореше преди той да му заповяда да изгасне.
Без да помръдне от мястото си Нолан започна внимателно да оглежда пепелта по пода и стените. Две неща веднага му направиха впечатление – първото беше странният кръг, който описваха овъглените тела, това означаваше, че в средата на храма е имало нещо друго. Той внимателно прекрачи няколкото тела препречващи пътя му и огледа празното пространство в центъра на помещението. Там не беше останало много за разглеждане, дори и слоя пепел беше по тънък, но това което привлече вниманието му беше вече втвърдилата се локвичка от метал под него. Количеството не беше голямо, което отписваше възможността горивото да се е съхранявало в метален съд, също така съдейки по големината на кръга това просто не беше възможно. Няколко минути размисъл дадоха на Нолан възможно най-правдоподобния отговор.
„Бурета...”
Това се връзваше идеално със ситуацията – няколко натрупани бурета с гориво можеха да създадът подобна температура, метала по пода вероятна беше от обръчите им, а и следите от каруци пред храма също можеха да се обяснят по този начин.
Този отговор обаче носеше със себеси още въпроси. Дали извършителите бяха донесли горивото чак до селото, защото са знаели точно, какво трябва да направят или това е било просто моментно решение и ако е било такова от къде са взели горивото.
За да си отговори на тези въпроси Нолан трябваше да разбере какво е било горивото, което не беше никак лесна задача за човек без обуняние. Все пак той имаше няколко следи, които можеха да му помогнат в това отношение. Второто нещо, което бе забелязал беше слоят пепел по стените. Той изглеждаше мазен и едва ли не твърд. Това водеше до мисълта, че горивото е имало високо съдържание на катрани, което оставяше само две възможности – масло или смола, от които по-удобното гориво беше смолата. Той си спомни как се беше разпаднало скелетчето на детето, което за разлика от костите на възрастните беше много по-крехко и при подобни условия би трябвало да бъде изпепелено, но то все още имаше форма преди Нолан да го докосне.
Този феномен не беше присъщ за гориво като маслото, освен това Брин беше село на дървари, които вероятно са добивали смолата не толкова зараяди допълнителната печалба, а по-скоро за собствени нужди, следователно спестяваше на подпалвачите многото усилия по транспортирането на горивото до това забравено от боговете място.
Тази теория задоволяваше Нолан, но той не си тръгна, имаше още едно нещо, което го интересуваше, нещо което ако трябваше да бъде честен, беше по-важно от всичко, намиращо се в развалините на селото.
„Кая.”
-------------------------------------------------------------------------------------
Мирмекология - наука изучаваща мравките
Няма коментари:
Публикуване на коментар