Стаята на вещицата изглеждаше все така малки и невзрачна. По пода имаше няколко паднали книги, вероятно в следствие на битката му със Серит. Нолан внимателно ги събра и започна да ги подрежда на рафтовете. Книгите по негово мнение нямаха нищо общо с човешката глупост, довела до тези събития и той не виждаше причина да ги оставя да се съсипят порсто така.
Докато правеше това той внимателно четеше заглавията им и ги подреждаше по азбучен ред, използвайки писменноста на синдарите, с която бяха написани повечето от тях.
„Проклятия и благословии, Бяла магия или изкуството на светлината, Песни на народите – това пък какво прави тук, История на света в... два.. четири... шест тома и какво имаме тук... Големи?”
Нолан повъртя в ръцете си невзрачната книга, след което любопитството му надделя и я разгърна на произволна страница. Тя беше изпълнена със груби скици на човешка мускулатура с бележки в полетата.
„Странно!”
Следващите няколко старници съдържаха подобни скици на човешкото тяло и той трябваше да прелиства назад, докато стигне до заглавната страница на главата за да разбере, кокво общо имаше това с големите, но имаше и нещо, което му направи по-голямо впечатление.
„Скиците, приличат на тези от Бренон! Това трябва да се прочете.”
Нолан внимателно постави книгата настрана и доподреди останалите, след което изпълнен с гордост от постигнатото хвърли последен поглед на препълнените рафтове и се обърна към купчината слама, застлана с няколко продрани черги и изгнили кожи, която старицата беше използвала за легло.
Още от пръв поглед му стана ясно, че това което беше намислил нямаше да е никак приятно, но пък ако се окажеше прав, наградата щеше да си струва. Той нави ръкави, плю на дланите си и зарови ръце в окаяната постеля. В моменти като този наистина се радваше, че нямаше обоняние, а при вида на някои от многобройните многокраки създания, които изпълзяха от дебрите на сламеника му се прииска да беше загубил и зрението си. Въпреки всичко саможертвата се отплати и пръстите му напипаха някакъв предмет, който той измъкна и огледа внимателно.
Обекта в ръцете му се оказа малка, грубо издялана дървена кутийка с метална ключалка на капачето. Нолан въобщене си губи времето с нея, а с премерен замах я запрати в най-близката стена където тя се разби на трески и съдържанието и се изсипа на пода.
„Толкова съм добър, че понякога се плаша!”
На пода в краката му се бяха разпиляли няколко обеци, някаква гривна, чиито блясък подозрително напомняше на злато и десетина малки скъпоценни камъчета.
В дневника на старата на няколко пъти се споменаваше за скъпоценности и това беше оценено по достойнство от някой от подсъзнателните слоеве на мисълта му, карайки го след това да се чувства така, сякаш е забравил нещо важно. Това пък от своя страна го бе накарало да помисли задълбочено по въпроса, докато отговора не го бе ударил като мълния. Старата е имала нещо ценно и каквото беше останало от него все още се намираше някъде из пещерата. Естествено най-логично беше то да е скрито някъде в покоите и, а в тях нямаше много места, където човек можеше да скрие нещо.
Той приклекна и събра набързо скъпоценностите, натъпка ги в раницата си заедно с магическата книга и се върна в голямата зала, където помогна на Еван да довърши песента си.
Когато свършиха се оказа, че има още много време до зазоряване и Еван се възползва от това за да задоволи любопитството си. Цели часове той разпитваше приятеля си за всевъзможни неща, от магическото изкуство до легендите за герои, минали и настоящи, които вълнуваха всички юноши, а Нолан седеше до него и кротко отговаряше на всеки зададен въпрос доволен от факта, че най-накрая има с кой да си поговори, след толкова време прекарано в самота.
- Ами пещерата, - зададе поредният си въпрос момчето – как разбра, че е затвор?
- Влизал съм в още един подобен на този.
- Но ако това наистина е затвор защо ще го правят толскова просторен и уютен?
- Просто, – устните на Нолан се изкривиха в тъжна усмивка – защото тези, които са го изградили са жестоки копелета. Все пак е нужно пространство за да осъзнаеш колко си самотен.
- Не разбирам.
- Преди да ти обясня трябва да те попитам, какво ти е мнението за твоите хора?
- Моите хора?
- Да елфите имам предвид. Как мислиш дали те наистина са толкова съвършени, че не се нуждаят от наказания.
Това беше факт. Въпреки, че елфите, както всеки друг народ си имаха своите правила и закони, те нямаха никакви наказания за нарушаването им. Това естествено беше непонятно на всички останали раси и най-вече на хората, за които смисълът на законите се коренеше в страха от престъпването им. За тях законите не можеха да съществуват без основателна причина да бъдат съблюдавани, а каква по-добра причина от личната сигурност. Това всеобщо недоумение се подклаждаше и от самите елфи, които твърдяха, че не са им нужни наказания, тъй като никой от тях дори не би помислил да наруши някой закон.
- Незнам. В селото сме само двамата със сестра ми... Но какво общо има това с пещерата?
- Има и още как. – отвърна Нолан – Първо трябва да знаеш, че от всичките раси на този свят елфите са най-красиви, най-надути и най-жестоки. Песните, които си слушал и приказките, които са ти разказвали в по-голямата си част са просто глупости...
- По жестоки от демоните?! – прекъсна го момчето – Не може да бъде няма по...
- Добре, - прекъсна го на свой ред Нолан – явно ще трябва да ти дам пример. Кажи ми, ако един демон ти има зъб какво ще ти направи?
- Вероятно ще ме измъчва и после ще ме убие.
- Да, общо взето хората мислят по същия начин, но са по изобретателни в мъченията. А сега е ред на елфите, те няма да те измъчват, няма да ти причинят болка, нито ще отнемат живота ти...
- И как това е по-жестоко?
- Те просто ще те набутат на място като това – гласът на Нолан отекна злокобно в залата – и ще забравят за теб. Сигурно си мислиш, че това не е толкова зле нали?
Еван кимна в отговор.
- Проблемът е, че техните затвори са магически. Времето в тях не тече както във външния свят, на практика обитателите му не се променят, не стареят и не умират. За някой човек това не е кой знае какъв проблем, когато животът му омръзне той просто ще се самоубие, но ако затворникът е елф, учен още от люлката, че животът е безценен и неприкосновен, тогава за него не остава нищо друго освен да тлее в своя затвор епоха след епоха. – гласът на Нолан беше паднал до шепот.
- И това не е най-лошото, - продължи той – най-лошо е, ако някой от тях успее да се измъкне... Знаеш ли какво означават думите „цяла вечност”?
- Много време?
- Колко? Според теб колко време е цяла вечност, десет години? Или може би петдесет? Не тук става въпрос за епохи, разбираш ли? Епохи! Можеш ли да си представиш какво е да живееш на такова място толкова дълго, че да загубиш представа за времето. Представи си какво е отново и отново да се събуждаш на това място, да живееш, да заспиваш отново и отново да се будиш продължавайки да живееш с надеждата, че някой ден отново ще видиш светлината на слънцето. Всеки ден си представяш какво би било, когато най-после се освободиш и какво ще е първото нещо, което ще направиш тогава. И един ден мечтата ти се сбъдва, ти си свободен... Но всичко, което си си представял се оказва погрешно, всичко е различно от времето, когато си влязъл... Бавно, много бавно и мъчително започваш да осъзнаваш, какво означава това. Семейство, приятели, познати... дори врагове... Никой... На този свят не е останал никой, който да те познава, никой който би могъл да потвърди съществуването ти и тогава започваш да се питаш, дали всички тези спомени, които имаш от преди не са просто сън, дали всичко това някога се е случило или е просто плод на въображението ти, дали това Аз, което помниш наистина си ти. Накрая започваш дори да се питаш „Кой съм аз?”, но вече е късно, никои и нищо не може да ти даде отговор, оставяйки те чист и беззащитен като новородено в този жесток свят...
Той удари с юмрук колоната на която се беше облегнал, а гласът му затихна задавен от надигналият се в гърлото му гняв. Еван потръпна по-скоро от вида на приятеля си, от колкото от думите му, чиято същност все още не беше стигнала до сърцето му.
- Кой е бил затворен тук? – тихо попита той, започвайки да проумява казаното.
- Доколкото разбрах, казвал се е Брам. Не знам нищо за него, но предполагам, че е твой роднина.
- Как, нима е възможно?
- И още как, някога да си се чудил защо цялото ти семейство са пазители на храма?
- Не, мислех че това е просто семеен занаят като коването на желязо.
- Е това е само предположение, но аз съм почти убеден, че не греша. – Нолан въздахна тежко и продължи със забит в земята поглед – Историята би трябвало да започва някъде между втората половина на първата епоха и началото на третата. Предполагам, че тогава светът е изглеждал много по-различно, но това на дали има значение. По това време някой от твоите праотци е извършил нещо, нещо ужасно, което е накарало неговите сънародници и дори неговото собствоно семейство да се отрекат от него и да го затворят на това място. Какво е било злодеянието нямам представа, но се съмнявам, че все още има някой, който да го помни. Както и да е, за да се опитат да заличат срама от семейното име, останалите членове на семейството му построили храма близо до входа на затвора и се превърнали в негови надзиратели. Няколко поколения по-късно вече не е имало дори един от тях, който да си е спомнял защо извършват ритуалите, завещани от предците им, но все пак ги изпълнявали, просто защото това е била отредената им съдба и така до момента в който затворника намира начин да избяга. За останалото предполагам, можеш и сам да се досетиш. Пазителите на храма тръгват да го гонят, оставяйки всичко, дори собствените си деца за да продължат да служат на тази лудост, която наричат съдба. И всичко което остава накрая е един празен затвор и вие двамата със сестра ти.
Когато Нолан свърши момчето до него се беше умълчало и той реши да го остави така за известно време, но се почувства неловко, просто да си седи в такъв момент и понеже не знаеше какво да направи, той се изправи и реши да се разходи из тунелите докато Еван се поуспокои малко.
Когато понечи да си тръгне, момчето проговори тихо без да вдига глава.
- Кажи ми. Аз като тях ли съм? Все пак съм...
- Искаш ли да бъдеш като тях? – прекъсна го Нолан.
- Не, аз...
- Значи имаш своя отговор.
Гласът на приятеля му беше умекнал и когато момчето вдигна глава към него единственото, което остана в паметта му беше една усмивка и протегнатата приятелска десница. Той я пое и се изправи.
- А сега - продължи Нолан – за да не мислиш повече за тези неща, ела да ми помогнеш да заличим пентаграмата.
Въпреки че вече неактивното заклинание бе започнало да деградира и да се руши те започнаха внимателно да заличават всяка следа от магическата формула. Свършиха по зазоряване и без да губят време се отправиха към изхода на пещерата, който по изчисленията на Нолан всеки момент щеше да стане годен за използване.
Когато стигнаха до предверието с трупа на вещицата двамата решиха, че не могат да си тръгнат преди да са я погребали и докато Еван отиде да донесе инструменти за погребението, Нолан премести тежката врата, която беше съборил отгоре и.
За да прикрие ужасната гледка той използва плаща, с който я беше завил по-рано за да омотае трупа по възможно най-благоприличния начин, като преди това извади малкия медальон от джоба си и го постави в по-здравата и ръка. Когато приключи с това, той вдигна получения вързоп и го изнесе навън, като не забрави внимателно да провери дали заклинанието на входа е спряло да действа. Няколко минути по-късно се появи и Еван носещ инструментите.
Без да си кажат и дума те намериха подходящо място за гроба, между корените на едно старо дърво, тъй като местноста беше скалиста и това беше единственото годно за копане място. Въпреки все още замръзналата камениста земя и многобройните коринеща, които постоянно им се изпречваха те бързо изкопаха гроба и положиха тялото.
Преди да заровят дупката Еван коленичи и каза кратка молитва. Нолан, за които това бяха глупости стоя до него без да каже нищо, опитвайки се поне да не пречи, а след като запълниха и оформиха гроба, той извади ножа си и изряза в кората на дървото няколко думи на синдарин, които Еван прочете на глас.
- „Без име чакам в земята студена, своята съдба нерешена - своята любов несподелена.”. Какво значи това? – попита той недоумяващ.
- Някой ден, когато съдбата те върне на това място ще разбереш значението на думите. – промълви Нолан и обърна гръб на гроба.
Няколко минути по-късно двамата вече крачеха към селото, под съпровада на веселата песничка, която Еван беше съчинил по пътя. При идването им местноста бе изглеждала злокобно, буквално натрапвайки лошо настроение на момчето, но нямаше място на света, което да изглежда така, когато го огряват топлите лъчи на пролетното слънце. Това беше ободрило Еван и той бързо се беше оттърсил от тъгата стягаща сърцето му. За разлика от него Нолан, въпреки че и той беше повлиян от емоциите на момчето крачеше замислен, без да пророни и дума, а лицето му изглеждаше угрижено.
Нещо не беше наред, от както бяха напуснали пещерата нещо го глеждеше отвътре. Някакво лошо предчувствие, което той не можеше да определи го караше да бъде нащрек и дори топлите лъчи на слънцето му изглеждаха някак бледи. Нямаше представа дали това, което чувстваше не се дължеше на загубата на кръв или на някоя инфекция, която си беше докарал в пещерата, всичко което знаеше бе, че не се чувства добре и трябва да внимава. Така угрижен, той дълго вървя слушайки песните на Еван, докато внезапна мисъл не го сепна, той хвана лютнята на му, притискайки струните и и в разцарилата се тишина той прошепна.
- Нещо става!
- Какво къде?
Злокобното изражение на Нолан бе накарало момчето веднага да разбере, че нещо не е наред и то започна да се оглежда, търсейки причината.
- Птиците, – прошепна Нолан и приклекна до един храст – птиците ги няма!
Вече бяха прекосили скалистата местност и сега се намираха на обраслия с гъста борова гора склон на върха в чието подножие се гушеше селото, но гората се беше смълчала, нямаше дори и лек ветрец, който да разсее злокобната тишина. Еван бързо приклекна до приятеля си и прошепна.
- Какво става?
- Незнам, оглеждай се внимателно.
Известно време двамата се оглеждаха и ослушваха без да открият никаква заплаха до момента, в който Еван вдигна поглед нагоре и извика, а Нолан стреснат от този вик напразно се опита да го задържи. Момчето изхвръкна от мястото си и се затича по пътеката, която правеше завой на около двадесет метра от тях. Когато стигна до завоя Нолан вече го догонваше, но тъкмо когато си мислеше, че го е настигнал Еван извика отново и изчезна зад храстите скриваши завоя. С два скока Нолан се озова на мястото на което момчето беше стояло до преди миг и пред него се ширна, като на длан целият склон, над който се издигаха гъсти черни вълма дим.
Селото гореше.
Няма коментари:
Публикуване на коментар