Той отвори очи и веднага ги присви, заслепен от следобедното слънце. Когато привикна със светлината ги отвори отново и се огледа. Намираше се на неголяма поляна заобиколена от дървета, чиято сянка естествено не стигаше до него. Наред с шумът на още неразлистените клони развявани от вятъра и песните на птиците се чуваше и ромоленето на поток.
Той се надигна и остана така, със затворени очи, докато съзнанието му се възвърне напълно, след което легна отново и започна да се проверява. Беше се научил да го прави като свива мускулите на различни части от тялото си, а болката щеше да издаде всяко нараняване.
Нещо не беше наред, той вдигна дясната си ръка пред очите и я огледа, нямаше и нищо освен, че беше покрита с мръсотия.
„Странно.”
Това изискваше по-пълна диагностика, той отново затвори очи и започна да се концентрира...
„Какво ми става…”
Вече силно обезпокоен той отново се надигна и този път огледа внимателно цялото си тяло. Първото, което установи беше, че е много мръсен.
„Какво е станало с мене…”
Опита се да стане, но краката му не го послушаха и той се свлече на земята, където полежа още няколко минути преди да направи втори опит. Този път беше успешен, но крайниците му продължаваха да се държат неадекватно, сякаш не можеше да си служи правилно с тях.
„Нещо не е наред! Но какво?”
По тялото му не се виждаха никакви външни наранявания, а и вътрешни не можеше да има, тъй като не усещаше никаква болка…
„Не е само болката... не усещам нищо!”
Това откритие вече беше тревожно, трябваше да се съвземе напълно, а няколко глътки студена вода щяха да му дойдат добре. Пък и трябваше да се изкъпе. Той се затътри в посоката, от която му се струваше, че идва шумът на водата, но точно в този момент го осени прозрението…
„Защо съм гол?”
Той се огледа наоколо, въпреки че нещо му подсказваше, че няма да намери дрехите си. Естествено се оказа прав - от дрехите му нямаше и следа. Това го накара да си зададе и по-важни въпроси, като най-странното беше, че колкото повече си спомняше толкова по-спокоен ставаше. Сякаш някаква магия го преобрази и изведнъж превитото тътрещо се тяло се изпъна като струна, мускулите му се стегнаха, движенията му станаха плавни и уверени, а на лицето му заигра усмивка.
Потокът, представляваше широка два разкрача вада, с бистри бързоструйни води. Няколко големи върби се се бяха вкопчили в каменистите брегове и още неразлестените им клони висяха призрачно над водата. Когато пристъпи под сянката на едно от тях той намери един голям, покрит с мъх камък, седна на него и затвори очи. Стоя така, с часове, без да помръдне, докато студеният вечерен вятър не го принуди да се опомни. Не беше гладен, но знаеше, че не е ял от няколко дни. Трябваше да намери храна и подслон, което беше доста трудна задача, като се имаше предвид, че не знаеше къде се намира, беше гол и не разполагаше с нищо, което можеше да използва. При тази мисъл в главата му нахлуха спомени, спомени за катакомбите и мрака. Спомни си как се беше хранил с червеи и плъхове и как беше оцелявал докато не беше попаднал на него…
„Гарен… ”
Тялото му застина на място, сякаш очакваше нещо.
„Най-после... Почивай в мир, приятелю!”
Той се изправи и се огледа в потока
„Играта започва отново, но този път с други правила.”
Няма коментари:
Публикуване на коментар