„Намерих го!”
Бавно, едва сдържайки нетърпението си, Еван подхвана изцапаната с вече засъхнала кръв и раздрана от ударите на демона страница и я обърна от другата страна. В по-голямата си част магическите формули и символи се четяха на светлината от заклинанието, което с малко усилие на волята беше закрепил във въздуха на няколко сантиметра от рамото си. Той не знаеше дали Нолан би разбрал нещо от тях, но важното беше, че беше открил демона, който старата беше призовала.
„Серит... Звучи някак странно? Няма значение, тук пише, че той използва мрак за да изгради тялото си, но това е глупаво! Мракът е просто отсъствие на светлина, как тогава рита като магаре?” – Еван плъзна поглед по остатъците от книгата – „И как тогава...”
Сърцето му трепна, когато чу шум от драскане на нокти зад близката колона и сиянието над рамото му избледня. Той изруга на глас и започна да се успокоява, възвръщайки концентрацията си.
„Проклети котки, вече за четвърти път... Поне докато поддържам свелината няма да ме нападнат.”
След няколко минути той се успокои напълно и погледна с неприязън книгата. Вече не му се четеше, беше открил това което му трябваше, но се съмняваше, че то ще му е от полза, дори и да го разбираше. От известно време се чувстваше много уморен, за това и не си направи труда да обиколи и затвори всички входове на залата, а просто опря гръб в най-близката колона и се свлече на земята.
От начало не страдаше от липса на занимания, първо бе превързал криво-ляво рамото си докато хлипаше, по-скоро от гледката на разкъсаната плът, от колкото от болка, а след като приключи с това се зае да разглежда книгата, чудейки се за кокво въобще я беше помъкнал със себеси и с изключение на няколкото прекъсвания от страна на обикалящите наоколо черни котки, всичко беше наред. Но сега и на това занимание беше дошъл края, а изход не се виждаше от никъде. Той потръпна от студ и се сви на кълбо, изведнъж му се прииска да си е у дома и даже образа на тънката жилава тояжка вдъхваше у него познатото чувство на топлина и уют.
„Къде ли се дяна Нолан!”
Докато прелистваше страниците на книгата на няколко пъти си беше задавал същия въпрос, но беше успявал да го игнорира под предтекст, че в момента има по-важна задача, но сега не можеше да направи същото и той се върна, повлякъл със себе си и възможностите, една от които го плашеше до смърт.
„Ами ако е мъртъв!” – при тази мисъл, той изскимтя жално и ехото в залата поде звука.
„Може просто да се е загубил из коридорите...” – опита се да разсее страховете си момчето – „Или пък сега ме търси там?”
Тази мисъл го разтревожи още повече, споменът за демона не му даваше мира. Да Нолан беше много силен, но ако соществото пред него е просто едно черно петно...
„Мракът е нищо, как можеш да нараниш нищото? Вярно светлината изглежда е болезнена за него, но тя не може да го убие.”
Той потръпна отново, от някъде в залата ставаше ужасно течение, а студът с нищо не помагаше на настроението му, дори обратното, отчайваше го още повече и насочваше мислите му към възможно най-лошите сценарии.
Точно в този момент полазилите го ледени тръпки го накараха да си представи как тъмната фигура на Серит се приближава към него и това го сепна.
„Заседях се дълго на едно място,” – помисли си той – „ако остана тук рано или късно ще ме намери! Но къде да ида... къде... къде?”
Еван кихна шумно и затрепери от студ.
„Някъде на по-топло?” – той се замисли – „Не, старата ползваше само няколко стаи и палеше огън, само когато готвеше или правеше отварите си или като онази зима, когато...”
- Какъв съм глупак! – възкликна на глас момчето и се засмя с облекчение.
Преди още смехът му да е заглъхнал в помещението Еван се изправи на крака и се протегна бодро, след което хвана книгата под ръка и тръгна напред воден от паметта си.
Нолан внимателно огледа следите по пода и изсумтя. Не можеше да разбере защо, но малкия и старицата винаги вървяха в различни посоки и сега за пореден път се наложи да избере по коя следа да продължи. От една страна вече знаеше на къде води следата на вещицата, но пък от друга, Еван май си се справяше добре и самичък, доколкото фактът, че още беше жив се смяташе за добре. Лошото беше, че следите от кръв по голямата коменна колона не подкрепяха това заключение.
Той се подпря на тоягата си и се замисли, подобна нерешителност не му беше присъща и това го притесняваше. Само за няколко дни около него станаха прекалено много старнни неща, първо сетивата му, после тая работа със съдбата и за капак на всичко все още не можеше да си обясни от къде се беше взел гласът, който го предупреди при срещата му със Серит. Е може би глас беше преувеличение, но като се позамислеше това важеше за термини като шепот и дори мисъл. Нещо го беше предупредило за приближаващата опасност и това не беше шестото му чувство. То се изразяваше по-скоро физически, докато предупреждението беше направено от някакъв глас в главата му.
Воден от тези си мисли, Нолан вече беше направил своя избор, оставаше му само да стигне до него по логически път. Трябваше му причина и той остави мозъкът си сам да открие такава.
След кратък размисъл единственото оправдание, което дори приблизително се вписваше в тази категория бе, че играта на котка и мишка се беше проточила прекелено дълго и трябваше да и се сложи край, а най-бързият начин това да стане беше да се запознае с обстоятелствата при призоваването на демона.
„Прощавай малчо, но ще трябва да почакаш още малко.”
Светещата пеперуда литна от върха на тоягата където беше кацнала докато Нолан размишляваше и запърха ниско над земята следвайки следите на вещицата, а той тръгна след нея.
Следата свърши в голям почистен от прах кръг в центъра на който се мъдреше пентаграмата за призоваване, обградена с магическите формули съпътстващи ритуала. Без да губи време, той приклекна и започна внимателно да проверява всяка една линийка от начертания с въглен магически кръг.
Идеята беше проста, нещо се беше объркало и Серит се бе освободил, което можеше да стане само по два начина. От тях по-вероятният беше объркан символ на някое от задържащите заклинания, но Нолан реши да започне от другата възможност. Причината за това беше по-скоро опит, от колкото интуиция, не че беше призовавал много демони, той просто се ръководеше от едно златно правило, един велик природен закон, който беше открил преди години.
„Живота е кучка!”
С тази мисъл, той прокара поглед през цялата система, но не откри нищо. Налагаше се да прибегне до по-прецизен метод за локализиране на проблема и Нолан затвори очи, докосна с пръст линията на външния кръг, която проблесна в съзнанието му и то се разля по същия начин, както при ключалката, давайки му възможност да проследи всяка една нишка на заклинанието.
„Ето те!”
Тънка сребриста нишка пресичеше върха на единя лъч на пентаграмата разрушавайки баланса на цялата магическа формула. Той не можеше да определи какво точно представлява тя, но беше сигурен, че не е драскотина направена от невнимание, не тази нишка провеждаше енергията много по-добре от въглена, което вътрешният му поглед различаваше ясно. Нолан се почуди още малко какво ли е направило този проход в системата, предизвиквайки цяла лавина от събития, но в края на краищата любопитството надделя над дедуктивните му способности и той отвори очи. Въпреки, че сега знаеше точно къде се намира проблема му отне доста време за да го открие.
- Знаех си аз, живота е кучка! – каза на глас той, докато внимателно вдигна пред очите си тънкото косъмче предизвикало такъв хаос.
При все, че не му се искаше да го прави, Нолан съжали старицата, все пак подобен карък беше истинска рядкост. Той си припомни последните думи в дневника и и си представи как тя се е взирала в пентаграмата с часове, проверявайки отново и отново всяка една линиика от всяко едно заклинание с една единствена цел да не допуска грешка.
Той въздъхна и се изправи, вече знаеше точно какво се бе случило тук, а сега на него се падаше честта да се справи с положението, което както обикновенно беше по-лесно да се каже от колкото да се направи. Без да обръща внимание на заобикалящия го шум от промъкването на черните котки, с който беше свикнал, той се замисли за това което му предстоеше.
- Нолан! Ти си жив!
Викът на Еван от другата страна на залата го сепна и той вдигна глава.
- Къде се затри тол... – продължи момчето докато тичаше към него.
- Млъкни.
- ... а и познай какво открих демона, който старата е призовала, - не спираше то – точно както ти к...
- Млъкни бе! – гласът на Нолан отекна в залата. – Опитвам се да мисля.
- Но нали каза да го открия?
Нолан въздъхна тежко, примирявайки се с неизбежното и отговори.
- Да, браво на теб. Гледам, че още си жив.
Това твърдение не беше особено вярно, дрехите на Еван висяха на парцали, цялото му тяло беше покрито с кървящи драскотини, лицето му беше покрито със засъхнала кръв, а от жалката превръзка на дясното му рамо се процеждаше тънка червена струйка, която капеше от пръстите на отпуснатата му ръка.
Момчето се ухили уморено.
- Да гледам, че и ти не си се оттървал леко. – той посочи към окървавените дрехи на Нолан.
- Е аз поне мога да се закърпя сам, хайде ела да те превържа.
Двамата се настаниха до най-близката колона и Нолан започна да се занимава с рамото на момчето, но тъй като беше изхвърлил билките, които се използваха за болкоуспокоянащи той се принуди да поддържа разговора за да отвлича вниманието му.
- Та къде беше тръгнал когато...
- Няма значение, ти къде се беше попилял? – прекъсна го Еван – Мислех си, че са те докопали демоните или, че си се загубил из коридорите?
- О, а не ти ли мина през ума, че може просто да съм си тръгнал?
Усмивката на момчето избледня, явно тази мисъл не го беше споходила.
- Ти не би направил подобно нещо, – колебливо отговори то – нали?
- Мина ми през ума, но реших, че ще е по-интересно да остана. Сега щете заболи.
- Ау, а казах ли ти, че открих демона, казва се Серит и е...
- Сянка, да запознахме се вече.
- Това на лицето ти от него ли е?
По лицето на Нолан все още имаше следи от кръв и той мислено се наруга, за дето не ги бе заличил навреме. Сега вече беше късно за това и с надеждата да насочи вниманието на Еван към нещо друго той посочи разкъсаните си дрехи, през които се виждаха многобройните кожени торбички, много от които бяха разпрани и ръсеха пясък при всяко движение.
- Това ми е от него.
- Така ли, а какъв е тоя пясък?
- Това – Нолан с гордост се тупна по гърдите – е моята ризница.
- Брей... знаеш ли чудех се, в книгата пише, че той е изграден от мрак, но ако е така как тогава може да удря така и как можем да го убием?
- Да го убием ли? Не можем, всички демони са безсмъртни.
- Какво? Как? Нали и черните котки са демони, пътк те стават на прах като им светнеш в очите.
- Оо впечатлен съм, значи вече си имал среща и с някоя от тях а? – едната вежда на Нолан се вдигна нагоре изразявайки удивлението му.
- Да преди да се върна насам. – с гордост заяви момчето и после добави с по-колеблив тон – Много са зли, когато ги притиснеш до стената.
Нолан се засмя, всички се учеха по трудния начин.
- Както и да е, - каза той - това със безсмъртието е малко по-различно от колкото си го представяш. Самите демони са безсмъртни, но телата им не са и когато бъдат унищожени те трябва да си намерят или изградят нови такива. В случая с котетата, те са прекалено слаби и глупави, за да си изградят сами тела, а наоколо липсват слаби съзнания, които могат да използват.
- Значи трябва да унищожим тялото му, така ли?
- Звучи добре, но има един малък проблем. Не казвай на никой, но – Нолан се приведе към ухото му – този симпатяга НЯМА ТЯЛО!
- Ау, добре де не е нужно да викаш, нали и аз за това те питах?
- Не, ти ме попита съвсем друго. Попита ме как обесника добива физическа форма, след като е просто сянка.
- Нещо такова. – измърмори гузно момчето – Е, и как го прави тогава?
Вместо да отговори Нолан хвана китката на дясната си ръка и бавно започна да движи дланта си. Когато завъртя ръката си в желаното положение, той затвори очи и се концентрира.
Еван почака няколко секунди, но нищо не се случи и тъкмо когато се канеше да попита приятеля си какво се опитва да направи, земята се разтресе и от мрака над тях се посипа прах. В същото време Нолан размърда пръстите си сякаш рисуваше нещо и в праха на пода на няколко сантиметра от ръката му се появиха един по един няколко символа.
След като приключи демонстрацията той се отпусна сякаш освободен от неимоверно бреме и едновременно с това помещението спря да се тресе.
- Как го направи? – попита смаяното момче.
- Трудно, но общо взето това е начинът, по който го прави и нашия познайник.
- И той прави това? Трябва да е много силен!
Нолан се разсмя, момчето бе останало с впечатлението, че това е много силна магия, но той знаеше, че помещението се беше разтресло не от силата на заклинанието, а от всичката тази енергия, която беше прахосал за него.
- Не, бъркаш. Този вид магия не е от моята школа. Аз нямам представа по какъв начин трябва да проведа енергията и за това изразходвам много повече от колкото ми е нужна. При Серит е различно, за него това не е изкуство, а просто умение, всъщност той никак не е силен, но това, че няма физическо тяло го прави доста опасен.
- Ами тогава как ще се справим с него?
- Е това е хубав въпрос, тъкмо размишлявах над него, когато ти ме намери.
Той се зае да довърши превръзката с надеждата това да спре кръвта докато се измъкнат и намерят дезинфектант за раната, след което се облегна на колоната и се загледа замислено към средата на помещението, където лежеше пентаграмата.
- Е поне сега няма да ни е студено. – каза Еван и отвори книгата, която все още носеше.
- Студено? – запита Нолан докато мислеше.
- Ами да пуснах отоплението, от мен да знаеш това е по-скоро палат отколкото затвор.
- Отопление? Тук?
- Да не усещаш ли?
- Не покажи ми къде е.
Момчето се изпрови, отиде до най-близката стена и положи длан на мястото от където идеше топлината.
- Отоплението е магическо и го има из цялата пещера. Най...
- Млъкни. – Нолан гледаше към стената със светнали очи докато бавно се изправяше на крака.
- ... добре е през зимата... Какво?
- Млъкни за малко и се ослушай... Котките!
- Какво за котките?
- Няма ги!
Действително от известно време около тях не се чуваше познатото дращене на нокти, но едва когато спряха да говорят разбраха, колко зловещо тихо е станало около тях.
- Какво става? – уплашено попита Еван
Нолан се замисли.
- Точно така! Топлината е болезнена за тях... – крачейки напред назад той започна да си мърмори нещо под носа - ... електромагнитно лъчение в инфрачервения спектър... дължина на вълната... по закона на Вин, ако овелича енергията ще намаля дължината на вълните!
Той погледна към момчето, а очите му светеха лудешки.
- Хей малчо, опиши ми заклинанието на отоплителната система, трябва да изглежда горе долу така... – докато говореше Нолан започна да чертае магическите формули в праха по пода.
- Мисля, че тук има един друг символ – отговори Еван и посочи въпросната част от заклинанието – и тази част изглежда различно.
- Как изглежда символа, сигурно е този? – въпросният символ също бе начертан.
- Да този е, но...
- Да знам, ако използвам него за провеждане на енергията то тогава този част ще бъде подредена... така, нали?
- Да, мисля, че е това, но не съм сигурен, че помня точно, а и...
- Ще свърши работа, дай си ръката.
Без да чака Нолан грабна дясната му ръка и използва кръвта по нея за да изгради неголяма магическа формула, след което попита.
- Можеш ли да избираш къде и как да се включи отоплението?
- Д-да, даже мога да избирам кога, Арха ме научи миналата зима...
- Добре значи отиваш там и свързваш заклинанието с това на ръката си. След това пускаш отоплението в най-външните помещения и последователно затваряш кръга, като последна оставиш тази зала, разбра ли?
- Да, но какво ще стане – сащиса се съвсем Еван - и няма ли да е по-добре ти да свържеш заклинанията, хайде ще ти покажа пътя.
- Заклинанието само ще се свърже, кагото го активираш. Аз имам малко работа тук.
Той се ухили лудешки и погледна към центъра на залата. Еван реши, че в момента няма да изкопчи нищо повече от него и все още объркан се запъти към мястото, от където беше дошъл, но едва направил няколко крачки една мисъл го накара да се обърне и да попита.
- Измислил си как да се справим с демона, нали?
Нолан кимна утвърдително.
- Сенките са толкава предвидими не мислиш ли?
Няма коментари:
Публикуване на коментар