Беше началото на вторият лунен цикъл, по календара на Сребърната луна и в селото цареше оживление, доколкото можеше да се оживи малкото планинско селце сгушено в подножието на един от върховете на планината Сиен.
Заклещено между почти непристъпните чукари на планинския връх и величествената гора, разстилаща се на изток като зелено море, до където стигаше погледа, селото с благозвучното име Брин беше доста трудно откриваемо. До него не водеха никакви пътища и жителит му се шегуваха като казваха, че единствения начин да ги откриеш е като се загубиш и в повечето случаи бяха прави. С изключение на търговеца от големия град, селцето получаваше средно по двама трима посетители на година, като всеки един биваше приветстван с празник. Това не се дължеше на гостоприемството на хората, а по-скоро на тяхното любопитство. Всеки нов посетител носеше със себе си новини, които подхранваха споровете на по чашка през остатъка от годината или поне до следващия гост.
Самото село се състоеше от няколко къщурки построени от дърво, камък и слама, а из поляните около него бяха пръснати няколко постройки за добитък. В този затънтен край, земеделието беше почти невъзможно, поради което основното препитание на населението беше дърводобива. Селяните сечаха дърветата и пускаха окастрените трупи по течението на близката река, а в замяна няколко пъти в годината от най-близкия град пристигаха каруци пълни със зърно и други стоки от първа необходимост.
Въпреки необикновения си начин на живот в Брин имаше и нещо друго, което го отличаваше от останалите подобни нему селца. Това нещо беше древният храм, извисяващ се в центъра на селото. Не че той беше построен в селото, по-скоро то беше построено около него. Той си беше там от незапомнени времена и никой не знаеше кой го е построил, нито на кой бог е посветен. За жителите на Брин храмът беше просто даденост. От люлката до гроба, животът им минаваше под неговата сянка, поколение след поколение.
Без значение на кой бог беше служила преди, сега древната постройка се използваше като обикновена църква за скромните нужди на хората: кръщенета, сватби, погребения, дори се смяташе, че дете родено в него ще е благословено от боговете, поради което вътрешността му се огласяше от плача на почти всяко новородено.
Точно в този ден обаче, там се подготвяше нещо друго. До големия празник оставаше само един ден и в цялото село кипеше усилена подготовка. В нея участваха само жените и децата, тъй като всички работоспособни мъже още от ранни зори се бяха захванали с ежедневната си работа.
Няколко от по-големите момчета сковаваха задължителните за подобни празници въртележки, състоящи се от един висок прът с завързани на върха му въжета, а момичетата се занимаваха с украсата, храната... и почти всичко останало.
От храма се разнесе песен – селският хор се подготвяше усилено под строгия поглед на местната свещеничка Кая* и макар повечето от момчетата да даваха мило и драго да пеят в него - единствената причина, за което беше самата Кая, в хора почти отсъстваха такива или поне такива над определената от пубертета възраст. Това безцеремонно отношение беше разбило сърцата или обезкуражило повечето младежи в селото, а за останалите все още мъждукаше надеждата на утрешния ден.
Не само песента се опитваше да се измъкне от храма и ако някой от работещите вдигнеше глава щеше да забележи малка фигурка на момиче, може би на седем или осем години, висяща от единия прозорец с надеждата, че така падането ще е по-безболезнено. След няколко секунди колебание, момичето тупна на земята и бързо се шмугна покрай близките къщи. Кратка проверка дали някой не гледа към него и то прекоси селото, прескочи ниския плет на един двор и пропълзя в храсталаците опасващи гората. Там то спря за момент и се ослуша, след което продължи по малка пътечка, скрита старателно от любопитни погледи. Няколко минути по-късно тя прецени, че гласът и няма да бъде чут от нежелани слушатели и започна да вика.
- Еваааан... Евааан!
- Тук съм. Не вдигай толкова шум. – прозвуча отговор някъде над нея.
- Еван, какво правиш там горе! – възмути се момичето и облещи очи към короната на дървото, от което беше дошъл гласът.
Клоните изскърцаха и от тях скочи момче на около дванадесет - тринадесет години, с дълга руса коса сплетена на плитка и сини очи. То бе облечено със сив износен панталон и протрит плетен елек над бялата вълнена риза, а на ремък през врата му беше окачена лютня.
- Трябваше да си на репетицията, кака Кая ти е бясна! – продължи момичето - Освен това днес е твой ред да занесеш храната на дърво-секачите. Вече трябваше да си тръгнал!
- Бясна? Нали трябваше да и кажете, че съм тръгнал по-рано. – лицето на Еван стана угрижено.
- Оливър те издаде...
- Оливър! Ах тоя малък... - сви юмруци той - само да ми падне!
- После ще се занимаваш с него, трябва да занесеш храната бързо. Нали знаеш какво ще стане, ако закъснееш!
Пред очите на момчето се появи образът на голямата му сестра с малка жилава пръчка в ръка, каквато използваше често, когато братчето и направеше някоя пакост и потръпна. Положението ставаше още по-сериозно от предателството на Оливър, което му оставяше около час - час и половина да занесе храната и да се върне, в противен случай го чакаше тояжката. Това вече го ядоса.
- Защо по дяволите не си взимат проклетата храна, когато тръгват – в яда си Еван не си мереше приказките.
- Мене ми казаха, че е опасно...
- Че кое му е опасното да си носиш храна – възмущаваше се той докато ровеше в храстите от, където измъкна голям пакет – Няма значение, ти се връщай преди да са открили, че те няма.
Момичето нерешително запристъпва от крак на крак.
- А ти ще успееш ли да занесеш храната на време? Ако довечера някой каже, че си закъснял...
- Няма начин да закъснея. – изпъчи се той – Ще мина през скалите.
- Но нали е забранено да се минава от там? – разтревожено попита тя – Мама каза, че е опасно, ами ако...
- Опасно друг път, минавал съм от там няколко пъти и то през зимата. – думите му не постигнаха желания резултат, тя го гледаше така сякаш всеки момент ще се разплаче - Ти само чакай до довечера, пък да видим.
Той нарами пакета и без да поглежда назад се затича по пътеката, оставяйки момичето да гледа разтревожено след него.
„Ще ви покажа аз колко бърз мога да бъда!”
Носенето на храната обикновено отнемаше два-три часа път, но това беше така, защото между селото и лагера на дърво-секачите се простираше обширна скалиста местност, която всички заобикаляха.
„Било опасно!” – мислеше си Еван - „Ха!”
Той сви надясно по една лъкатушеща пътечка и вървя по нея, докато изчезна в каменистата местност. От тук се наложи сам да определя пътя си. Той правеше това като гледаше върховете на скалите, извисяващи се наоколо. Беше запомнил формата им като ги оприличаваше с животни, естествено всички му се смееха за това, но беше факт, че той никога не беше губил посоката и сега без никакви притеснения, с песен на уста, той продължи напред.
Малко преди да стигне до края на местността, погледът му, търсещ следващата животинска форма, премина покрай силует на човек. Това го сепна, още повече, че когато отново погледна натам, силуетът беше изчезнал. Еван разтърси глава
„Привидяло ми се е. Пък и никой не може да се покатери чак там горе.”
Последният довод го успокои напълно, защото скалата, върху която мярна видението беше отвесна и много гладка, извисяваше се над останалите скали и никой нормален човек дори не би си помислил да се катери по нея.
Докато размишляваше над случката той прекоси местността и се насочи към стана на дърво-секачите, разположен на една горска поляна на около два километра от него.
Когато пристигна се оказа, че е подранил, но това дори го зарадва още повече
„Просто ще кажа, че съм тръгнал по-рано. Да видим кой ще повярва на малкото копеле Оливър!”
Речено сторено, след като остави храната... и лъжите на дърварите той се отправи отново към скалите.
„Ще се върна по-рано и дори ще ми остане време да се упражнявам” – ръката му потупа лютнята.
Обратният път не беше проблем за него, но когато стигна до мястото където беше видял силуета той се спря и огледа хубаво скалата. Тя се намираше в нещо като ниша и точно пред нея имаше огромен, гладък камък, явно паднал отгоре. Той докосна гладката сива скала и мисъллта му със задоволство отбеляза.
„Непристъпна.”
Когато понечи да си тръгне, вниманието му бе привлечено от някакъв шум, идващ точно зад ръба на нишата. Звукът напомняше на грухтене или душене, но той нямаше време да гадае какво го издава, защото то се появи препречвайки пътя му.
„МЕЧКА!!!”
- А.... – устата му не успя да догони мисълта и се задоволи само с последната буква, а лицето му застина от ужас
Когато чу въпросното възклицание мечката вече беше напълно сигурна, че пред себе си има живо същество и това и беше достатъчно. Тя беше стара и опитна, познаваше хората, който често бе срещала из горите, но не мислеше за тях като за храна. В близката гора и реката течаща на йзток от леговището и имаше предостатъчно храна за нея и тя отдавна се бе научила да отбягва шумните двукраки същества.
Този път обаче беше различно, преждевременно разбудена от зимния си сън, мечката беше изтощена и гладна, а единствената храна, която можеше да си набави по това време на годината бяха само корени, кори и от време на време някоя по-запазена мърша. Тя пристъпи напред, а момчето инстинктивно се отдръпна назад – голяма грешка, животното се заинтересува още повече от него, а той се уплаши още повече и продължи да отстъпва. Славното му отстъпление свърши, когато се препъна и гърбът му опря в камъка, който предшестваше скалата, рязкото движение беше точно това което мечката очакваше и тя с рев се изправи на задните си крака.
Това беше последната капка, страхът преля, пое контрол над Еван и той закрещя. Мечката отскочи назад, падна на четири лапи и заотстъпва заднишком докато с ръмжене се изгуби от смаяния му поглед.
Измина време преди той да се съвземе достатъчно, за да започне да мисли отново.
„Какво стана!?” – очите му заоглеждаха наоколо - „Аз ли го направих?!”
При последната мисъл погледът му сигнализира, че нещо не е наред.
„Сянката!!”
Очите му се заковаха на сянката осъзнавайки, че тя не е неговата. Еван не успя да се пребори с внезапно появилата се нужда и погледна нагоре, при което инстинктите му отново заработиха преди мозъка и с писък той по-скоро се завъргаля, отколкото отскочи напред. На облия камък зад него беше приклекнал, като някакво хищна птица, човек облечен в кожи и го гледаше с интерес. Известно време двамата не откъсваха очи един от друг, докато мисълта на момчето заработи отново... е поне от части.
- Кой си ти!? От къде се взе!? – изговори на глас първата си мисъл.
Човекът срещу него се замисли за миг, а в очите му проблесна объркване.
- Наричай ме Нолан***... – отговори той
- От къде изникна!? – повтори въпроса си Еван, не дочаквайки в уплахата си, отговора на непознатия.
- От горе.
Нолан погледна към върха на отвесната скала, а Еван проследи погледа му, опитвайки се да осмисли чутото. Това даде на непознатия възможност да зададе въпроса, лежащ на сърцето му:
- Би ли ми отговорил на един въпрос? – момчето го гледаше озадачено и Нолан продължи леко смутен – Малко е странен, но... ъъ... случайно да знаеш къде сме?
- Къде сме? Амии... Ей ти как уплаши онова нещо!?
Непознатият, който при въпросното „амии” се беше привел с грейнали от любопитство очи, въздъхна тежко и отговори.
- Аз ли? Аз не съм правил нищо.
- Как така не си правил нищо! Мечката избяга, когато ти се появи, значи ти трябва да си я уплашил.
Нолан се разсмя и скочи от камъка.
- Е, в такъв случай излиза, че съм много страшен, нали. – той подаде ръка на момчето - Хайде. Предполагам, че си от близкото село, по пътя ще имаш време за въпроси.
Еван само кимна и пое подадената ръка.
След като му помогна да се изправи непознатият, без да каже и дума излезе от каменната ниша и тръгна в противоположна на селото посока.
- Хей, не на там! – извика момчето, осъзнавайки на къде се беше насочил странника – Селото е в тази посока.
- Да знам, но трябва да си взема багажа - отвърна Нолан, без да се обръща.
- Но на там е Тролската пещера!
Тези думи вече имаха ефект, непознатият спря и се обърна.
- Тази пещера да не би да се намира на около десет минути югозападно от тук? – попита той
- Да, тя е. Казват, че в нея все още се събират всевъзможни зли твари и е много опасно да се ходи там.
- В такъв случай почакай тук. Ще се върна бързо. – разсмя се отново Нолан и тръгна, оставяйки момчето с отворена уста.
Еван нямаше нужда дори да мисли, страхът от мечката все още стягаше сърцето му и да остане сам на това място дори и за миг, беше изключено. Решението беше взето.
- Чакай! Идвам с теб... – извика той и хукна след отдалечаващата се фигура.
Няма коментари:
Публикуване на коментар