Докато крачеха към пещерата, Еван най-накрая получи възможност да огледа непознатия по-подробно. Беше забелязал вече, че Нолан е облечен в кожи, но не и това, че те изобщо не бяха обработвани, а просто пришити една към друга с дебели ивици изрязани от същата кожа. На всичкото отгоре в ивицата, която служеше за колан или пояс беше затъкнат наместо нож, обикновен заострен камък. Това го озадачи още повече. Беше чувал за разни религиозни фанатици, които се отричаха от всичко материално и прекарваха дните си сами в някоя пещера, но дори и да можеше да си представи нещо подобно не беше чувал около селото да има такъв човек.
„Е, може би старата вещица” – помисли си той.
И все пак, макар и да не можеше да си обясни защо, нещо го караше да си мисли, че Нолан не е такъв.
„Млад е, може би на двадесет-двадесет и пет, висок, едър, кафяви очи, черна спластена коса и брада, широко чело... Прилича на дървар!”
- Какво? – попита Нолан забелязал любопитния му поглед.
- А-а... Нищо, просто се чудех, ъъ... Защо отиваме към пещерата?
- Вече ти казах, трябва да си взема багажа.
- Но защо си оставил багажа си там?
- Най-безопасно е... – слисаният поглед на момчето го накара да продължи – Повечето животни не смеят да припарят до нея, така че не е нужно да го наглеждам.
- Но нали в пещерата има чудовища?
- Така ли? Не съм забелязал, но има доста от тези.
Нолан посочи нещо на земята.
„Камък” – помисли си момчето - „Не, прилича на...”
- ЧЕРЕП!
- Да, мъжки. Легендите за троловете, които ядели само девици са пълни глупости, тия твари не пробират. Даже и дърва биха яли, ако... Добре ли си?
Доста пребледнял Еван стоеше и с ужас гледаше черепа. Нолан въздъхна.
- Добре де стой тук, пещерата е зад ъгъла ще ми отнеме само минута.
Еван само кимна все още гледайки жалките останки от човешка глава. Беше го страх да остава сам, но пък и идеята за пещерата не му се нравеше дори и с компания.
„Днес не ми е ден. ” – помисли си той - „Такъв бой ме чака. И то точно преди празника.”
Докато размишляваше над предстоящата му близка среща с пръчката, той усети нещо лепкаво на ръката си и без да и обръща внимание го изтри в крачола на панталона.
- Готово. Хайде да тръгваме.
Еван вдигна глава. Нолан се беше върнал с багажа си - голяма торба направена от същата кожа като дрехите му и нещо наподобяващо мях за вода, които сега висяха на гърба му.
- Изглеждаш разтревожен, да не е станало нещо – продължи той с коварна усмивка.
Това беше последната капка.
- Дали е станало нещо ли? - почти извика Еван – И още как, първо мечката, после ти и като за десерт ще ям такъв пердах, че...
Смехът на Нолан го прекъсна.
- Това ли било?
- Днес просто не ми е ден! – увеси нос момчето.
- Така ли? Мен, ако питаш днес е твоят щастлив ден, защото, ако не беше то определено щеше да е такъв за мечката.
- Точно там е работата, мечките не са кръвожадни, срещал съм няколко и никоя не ме е нападала до днес...
- Мисля, че това зависи от сезона. – отговори Нолан и се наложи да поясни след като видя недоумяващото му изражение – Май по това време на годината мечките са доста гладни и се съмнявам, че биха отказали лесна мръвка като теб.
Това накара Еван да се замисли.
„Значи за това не си носят храната, ще привлече мечките докато те работят и кой знае какво може да стане.” – помисли си той – „Но ако е толкова опасно да се разнася храна защо ще пращат дете да върши това!”
- Естествено може и да греша, да знаеш. – каза непознатият като видя замислената му физиономия.
- Не сигурно си прав, но ако е толкова опасно, защо ще пращат дете да носи храната на дърварите.
- Хъмм, защо ли си мисля, че пътят, по които е трябвало да го направиш минава на север от тук?
- От къде знаеш?
- Ела ще ти покажа.
Нолан свърна на север между скалите и Еван го последва. След няколко минути скалистата местност отстъпи на гората, където отново завиха на запад и не след дълго излязоха на криволичещата пътека, водеща към лагера на дърво-секачите. Продължиха по нея в посока към селото докато минаха покрай един от крайпътните камъни, при който Нолан спря.
- Погледни това и ми кажи какво е. – попита той и посочи камъка.
- Това е просто крайпътен камък. – вдигна рамене Еван.
- Я го огледай по-отблизо.
Еван се наведе и се вгледа в камъка. По него нямаше нищо, просто един дялан камък, поставен кой знае от кого да обозначава пътеката. Леко раздразнен от факта, че не може да открие тайната, която беше толкова очевидна за събеседника му, той извърна поглед от него и..., нещо проблесна само за миг.
„Какво беше това” – погледът му отново падна на камъка – „Сега изчезна.”
Момчето напрегна очите си, сякаш искаше да го пробие с поглед, но той си оставаше все така сив и гладък и отново, точно в момента, в който понечи да извърне поглед от него, нещо проблесна ярко като мълния, точно на ръба на зрението. Върху камъка определено имаше нещо и то не беше естествено.
„Магия!” – помисли си Еван – „Не може да е друго.”
За изненада на Нолан, той затвори очи и започна да освобождава съзнанието си от всички мисли и колкото по-чисто ставаше то, толкова по-изгарящо ярки ставаха символите. Да, бяха няколко символа и три магически кръга свързани със сложна система от магически вериги, които пулсираха в сребриста светлина - по тях протичаше енергия.
- На камъка има някакво заклинание. – най-накрая проговори той и отвори очи.
- Да. А можеш ли да кажеш какво?
- Не, не познавам символите.
- Не е нужно да ги познаваш. Хайде помисли, за какво може да служи заклинане поставено на крайпътен камък.
Отговорът беше лесен, на пътищата не има трябваха заклинания, значи заклинанието не беше за пътя. Тогава оставаше само едно нещо.
- Това е благословия за добър път! – отговори Еван горд от откритието си.
- Точно така, браво на теб – похвали го Нолан – Виждам, че си учил магия.
- Да, но не казвай на никой. Ако сестра ми разбере няма да мога да си седна на задника цял месец.
- Не разбирам, магьосниците имат добра репутация и са почитани навсякъде?
- Ние нямаме магьосник. – отвърна унило момчето – Всичко, което знам за магията съм научил от старата вещица, която живее в една пещера над селото.
Това вече беше друго нещо. За разлика от магьосниците, вещиците имаха много лоша слава. Дали заради външния си вид или заради това, че се занимаваха с всевъзможни отрови или пък просто заради факта, че покрай работата си на лечители и знахари те научаваха някои много неудобни тайни, вещиците бяха нежелана компания навсякъде. Това беше и причината броят им никога да не нараства, всяка вещица или вещер обучаваше само по един наследник, който заедно с познанията за занаята получава и отношението към него.
- Ясно. – въздъхна Нолан.
- Хей, ти знаеше за заклинанието на камъка, - сепна се Еван – значи и ти си учил магия, нали?
- Да, знам това онова.
- Ще ме научиш ли на някое заклинание? - очите на момчето светнаха.
- Не знам, аз съм от друга школа и моята магия няма да ти е от полза, - отговори Нолан и бързо добави капитулирайки пред умолителния поглед на момчето – но може и да измисля нещо.
- Страхотно, тъкмо ще мога да го покажа на празника утре!
- Празник?
- Да, големият празник на селото е утре. Всяка година по това време празнуваме настъпването на пролетта.
Докато говореха двамата бяха продължили пътя си и вече наближаваха пътеката, по която беше дошъл Еван. От там до селото оставаше около километър, който щеше да им отнеме десетина минути и момчето ги използва, за да опише на спасителя си чудесата на предстоящия празник.
Влизайки в селото двамата бяха съпроводени от доста любопитни погледи, но никой не се престраши да ги заговори. Това се дължеше на външния вид на непознатия, който не будеше доверие у хората. Все пак новината за тях обиколи цялото село толкова бързо, че когато достигнаха празното пространство пред входа на храма, което играеше ролята на площад, там вече се бе насъбрала „комисията по посрещането”. Пред пъстрата тълпа от деца и старци стоеше самата Кая, която изглеждаше величествено, облечена в бялата си свещеническа носия с гордата си осанка и ледено сините си очи. Без дори да погледне непознатия свещеничката пристъпи напред и лепна звучна плесница на Еван, който се опули недоумяващо.
- Мая ми каза какво си направил – хладно отговори тя на незададения въпрос.
Той погледна към тълпата и откри момичето, което беше забило гузен поглед в земята. Обикновено подобно нещо би го ядосало, но в този случай не можеше да се сърди на никой.
- Съжалявам! – изломоти той.
Поведението му не беше нормално, а и той изглежда искренно се разкайваше. Това смекчи погледа на свещеничката.
- Станало ли е нещо?
- Ами... ъъъ... – заплетечи той – това е Нолан и той... той ме спаси от една мечка.
Последва втора звучна плесница и още по-голямо недоумение.
- Това пък защо беше? Не те лъжа!
- Знам, че не ме лъжеш и точно за това те ударих. А сега – тя се обърна към Нолан и му подаде ръка – първо трябва да се представя. Казвам се Кая и съм...
- И сте му майка. – отговори той и разтърси ръката и.
- ... сестра. – довърши тя.
- О, извинете – загорялото му от слънцето лице поруменя от смущение – не ми мина през ума, че... че може да сте му сестра.
- А защо ти мина през ума, че може да съм му майка?
- Предположих, вие сте единствените елфи наоколо, а и си приличате...
- Ние? – обади се Еван – На нея и личи, но как разбра за мене?
Въпросът беше доста основателен, защото за разлика от сестра си Еван не притежаваше типичните за елфите заострени уши. Причината за това беше възрастта му. Ушите на елфите започваха да се заострят адва към шестнадесетата им година, а понякога и по-късно.
- И преди съм... – понечи да отговори той, но спря по средата сепнат от внезапния вик.
Викът беше дошъл от Кая. Леко пребледняла тя гледаше с ужас ръката си. Същата ръка, която Нолан беше стискал само до преди миг. По нея имаше кръв. Това го накара да погледне към своята.
„Пак ли!”
Ръката му беше жестоко разкъсана и от висящата на парцали кожа се стичаше кръв. Втори вик на изненада долетя от Еван, който пък гледаше петното на дрехите си, там където се беше изтрил докато го чакаше да си вземе багажа.
„Това е лошо!” – помисли си Нолан – „Повече от час и не съм усетил нищо.”
Той огледа насъбралата се тълпа. В погледите на селяните се четеше объркване, страх и дори омраза. Хората си бяха такива, той знаеше това, не че бяха безсърдечни или негостоприемни, те просто бяха... Глупави. Да глупави, тези хора прекарваха целият си живот в малкото си село, вършейки тежката си всекидневна работа, без да се интересуват много от това, което лежи зад върховете на планините, без дори да си задават въпросите, чиито отговори биха променили начинът, по който виждаха света. А сега пред тях ставаше нещо странно, нещо което не можеха да проумеят и инстинктите им запълниха мястото на разбирането. Те като всички хора се страхуваха от това, което не можеха да разберат и инстинктивно мразеха всичко, от което се страхуваха. Те вече го мразеха само заради няколко капки кръв и облеклото му. Тези от тях, които разполагаха с богато въображение вероятно го мислеха за избягал затворник, а останалите - за опасен човек, който ще донесе само нещастие. Нолан и преди се беше сблъсквал с този проблем и знаеше, че няма начин да промени мнението им, а дори и да имаше, той беше прекалено горд, за да търси нечие одобрение.
- Ще си вървя. – каза той и понечи да си тръгне, но Кая, която вече се беше отърсила от изненадата го хвана за ръката.
- Чакай!
Няма коментари:
Публикуване на коментар