04 - Сянка (част 03)

Клатейки глава Нолан се огледа наоколо. В единият ъгъл на малката стаичка, бяха подпрени всевъзможни инструменти. До тях лежаха няколко реда нацепени сухи дърва, върху които се мъдреше огромен плетен кош, пълен с подпалки, а на няколко закачалки до тях висяха разни парцали и една голяма вехта раница.

„Ох на батко!” – разведри се веднага Нолан.

Той внимателно откачи раницата от закачалката, сякаш е нещо изключително ценно и започна да я оглежда със задоволство. След като и се налюбува той прехвърли набързо съдържанието на джобовете и кожената си торба в нея и я преметна на рамо.

От другите вехтории в помещението внимание заслужаваха единствено инструментите и Нолан се зачуди, дали измежду тях няма да намери нещо, което да използва като оръжие, но след кратък оглед се отказа. Някак си не можеше да си се представи размахващ секира като някой психопат, макар понякога действията му да можеха да засрамят всеки такъв, а пък за коса и дума не можеше да става. В края на краищата той реши да се откаже от тази идея и да остане с кривака си.

Останалото беше детска игра за него, трябваха му само няколко минути, за да създаде десетина светещи пеперуди като тази, която постоянно кръжеше около него, но за разлика от нея те бяха почти черни и имаха лошият навик да избухват в ярко-бяла светлина в момента, в който той пожелаеше това. Използвайки част от съзнанието си за управление на всяка една от тях Нолан разпрати набързо новата си армия напред през тунела, а сам той я последва бавно.

През следващия час, той безмилостно преследва демоните през втория коридор от входа на пещерата затвор, убивайки четири от тях само до първото затворено помещение в тази част на комплекса. Вътре откри още две черни котки, останки от някакво сушено месо и тъй като помещението явно се използваше за кухня, доста приличен набор от прибори и посъдина, в по-голямата си част неизползвана, вероятно от години. Всичко, което успя да си набави от там беше един доста износен от острене кухненски нож и самун мухлясъл хляб, който явно не се бе понравил на демоните.

Ако не беше раната на крака му, която все още кървеше обилно, Нолан вероятно щеше да продължи да изтребва вредителите, но по негова преценка беше загубил доста кръв и беше крайно време да си намери някое закътано местенце, където да се закърпи. Това стана в третото помещение от лявата страна на коридора, което изглежда бе служило на старата точно за тази цел. То беше малко и едва побираше една вехта, изцапана със засъхнала кръв и кой знае още кокво постеля и една маса отрупана със стъкленици, доста приличен набор от различни по големина ножове и игли, а в една торба висяща на пирон забоден в стената намери няколко сравнително чисти парцала, които можеше да използва за превръзки.

Нолан седна на постелята и с помощта на ножа разряза крачола на наранения си крак, откривайки раните от ухапването на демона. Разкъсванията изглеждаха доста по-зле от колкото си беше мислил, а прасецът му вече беше силно отекъл, вероятно от допълнителното натоварване след това... или от някоя инфекция. Трябваше му нещо, което може да използва за дезинфектант и той започна да отваря едно по една стъклениците, но се натъкна на сериозен проблем, не му бяха останали нужните сетива, за да определи дори приблизително съдържанието им.

„Ами сега?” – помисли си той – „Дали старата не е имала от същата течност, с която Кая ми поля ръцете?”

Това хрумване заслужаваше внимание, но за да провери това Нолан трябваше да достигне до по-дълбоката част на съзнанието си, там където се събираха голяма част от спомените, а именно тези преживявания, които не му бяха направили впечатление достатъчно, за да ги запамети в активната си памет.

За да достигне до там обаче му трябваше силна концентрация, която не можеше да постигне докато поддържаше пърхащите наоколо му пеперуди и той ги накара да изчезнат, оставяйки само първата да огрява помещението със сребристото си сияние. Сякаш по команда мислите отново напуснаха главата му и той остави светът пред очите му да избледнее заравяйки се в собственото си съзнание. Сега трябваше да открие спомен от случилото се през деня и да проследи нишката на събитията принуждавайки мозъка си сам да запълни останалото.

При подобни сеанси за опресняване на паметта съществуваше и възможността мозъкът да запълни празните места в спомените му с всякакви безполезни образи, създадени от въображението, но Нолан тренираше паметта си още от както беше започнал да се занимава с магия, а и не разполагаше с толкова богато въображение, за да се притеснява от това.

Пред вътрешния му поглед се появи Кая, изправена гордо въпреки объркването четящо се в очите и. Пространството зад нея бавно започна да се изпълва с детайли. Сградите, хората, шумът и дори собствените му чувства в този момент започнаха да се появяват плавно, сякаш винаги са били там. Блуждаещото му съзнание се избистри когато видя отражението си във водата от някакво ведро, което беше подминал докато Кая го водеше към дома си и той започна да възприема всичко това, което си мислеше че е пропуснал в детайли, каквито не би сметнал за възможни, ако всичко около него не опровергаваше подобна мисъл.

Стените на къщите преминаваха пред погледа му толкова бавно, че той успя да различи колоната от малки черни мравки лазеща към една от пукнатините между камъните на една от тях. Видя и прашинките вдигнати от внезапния повей на вятъра толкова отчетливо, че едва ли не би могъл да ги преброи. Безкрайно бавно сякаш след векове Нолан отново видя разкъсаните си ръце в скута на свещеничката и малкото шишенце пълно с гъста тъмнокафява течност, която доби червеникаво-оранжев оттенък в момента, в който докосна ръцете му...

Това беше достатъчно, той прекъсна потока на спомените си и остана неподвижно със затворени очи, докато съзнанието му напълно се върне към настоящето, след което се зае старателно да оглежда съдържанието на всяка една от стъклениците на масата докато не откри това, което му трябваше. Той вдигна въпросната отвара пред очите си и остави светещата пеперуда да я обиколи от всички страни наблюдавайки цвета и консистенцията и докато не се убеди напълно, че съответства на образа от спомените му.

Намирането на конци се оказа доста сложна задача и след дълго ровене в хаоса изпълващ масата Нолан се отказа да ги търси и с много търпение разбрида един от парцалите, които щеше да използва за превръзки, след което взе една от иглите, вдяна я и я поля обилно с дезинфектаната. Остатъка от него изсипа върху крака и ръцете си и го разтърка хубаво. Останалото му напомняше по-скоро на кърпенето на скъсани чорапи, макар и малко да му липсваше болката от убодените пръсти.

Когато свърши с кърпенето Нолан извади от раницата си билките, които беше взел от склада и сдъвка няколко листа заедно с парче от хляба докато се получи хомогенна каша, с която той намаза старателно крака си. Докато чакаше тестото да просъхне той наряза парцалите на дълги тесни ивици и превърза нараненото място с тях.

След като приключи с крака си той свали горните си дрехи и купчината кожени торбички, която носеше под тях и внимателно огледа дясното си рамо. Това се налагаше, защото от известно време имаше чувството, че размахва не ръка, а някакъв мях с вода. Не че усещаше нещо, просто движенията на ръката му бяха станали бавни и неадекватни. Този проблем явно се дължеше на жестокия оток превърнал рамото му в огромна синкаво черена буца плът. Да, сблъсъкът с първата котка беше взел своя дан, а по лошото беше, че в момента не можеше да направи нищо по въпроса освен да провери за счупени кости. За щастие такива нямаше и той с облекчение отново навлече дрехите си, прибра в раницата всичко, което беше останало от конците, хляба и билките, след което нави на топка останалите парцали и забоде иглата в тях. Полученото кълбо също отиде в раницата, която Нолан преметна през рамо и затъквайки ножа в колана си той се изправи.

-         И така до къде бяхме стигнали?

Еван потръпна и отвори очи, беше се унесъл. Когато осъзна това, момчето веднага скочи на крака, в опит да се разсъни. Нямаше начин да разбере колко време е спал, но това, което го притесняваше най-много беше, че Нолан още се беше върнал.

Той потръпна отново в помещението беше станало студено, а заклинанието за зрение, което беше поставил на очите си се беше изпарило вероятно, когато беше заспал. С мърморене той се наведе и опипом откри лютнята си, която отново метна на гърба си. Незнайно защо за него това беше по-важно, от колкото да възстанови заклинанието на очите си, което направи веднага след това.

Веднъж възвърнал зрението си в мрака на пещерата Еван се протегна с прозявка, но студеното течение ставащо в помещението го накара отново да се свие от студ.

„От къде идва проклетото течение, ” – помисли си той и се загледа в посоката, от където идваше студеният повей – „нали вратите са за...”

Погледът му с ужас се закова на широко отворените врати на централния проход. Отне му около минута, за да се отърси от страха, който отново го беше завладял и да стигне до извода, че трябва да направи нещо. Демоните още не бяха дошли, но той не можеше да разчита, че късметът му ще продължи вечно.

„Трябва да затворя вратата!” – трескаво мислеше момчето.

Това беше по-лесно да се каже от, колкото да се изпълни, защото дори и с помощта на заклинанието очите му не можеха да различат нищо в мрака простиращ се зад зеещите врати.

„Ще пусна светлина! Да, ако Нолан е прав тези гадини се страхуват от светлината и после просто ще затворя проклетите врати!”

Еван протегна ръка, затвори очи и се концентрира, в дланта му се появи бледо сребристо сияние, което с малко усилие оформи в сфера и усили с помощта на съзнанието си. Той отвори очите си и изруга заслепен от собственото си заклинание - беше забравил да премахне магията за зрение.

Когато зрението му се проясни малко, Еван се запъти към вратите и внимателно се огледа, нямаше никой. Вече по-спокоен, той хвана със свободната си ръка едното крило на вратата и започна да го бута, изгнилите панти изскърцаха, но не се поддадоха на усилията му. Момчето спря задъхано и огледа масивната врата, това беше последната врата, която двамата с Нолан едва бяха успели да затворят с обединени усилия.

„Нямам шанс освен, ако не използвам заклинанието за сила, но...” – и тогава го осени прозрението – „Как се е отворила проклетата врата!”

Той вдигна високо светещото кълбо и въртейки се започна да се оглежда поддавайки се на тревогата.

„Но тук няма н...”

Мисълта му секна, когато по гръбнака му полазиха ледени тръпки. Сенките, сенките по стените се движеха, променяха формата си, когато светлината минеше през тях, но неизменно присъстваха дори и на места, на които не трябваше да ги има. Ужасът отново скова сърцето му, при което съзнанието му загуби концентрацията си и светлината угасна.

От мрака се разнесе кикот, който отекна в пещерата. Еван изкрещя от страх и се хвърли слепешката към най-близката стена, в нея поне можеше да опре гърба си. Междувременно съзнанието му се опитваше отново и отново да възвърне концентрацията си.

Смехът отекна отново, но ехото не позволи на Еван да определи от къде, но нямаше и нужда, вече беше успял да изчисти съзнанието си и трескаво подготвяше заклинанието за светлина. Скоро щеше да види от къде идваше смехът. Малкото светещо кълбо проблесна в ръката му и бледата му сребриста светлина бавно, някък мъчително разкъса мрака. В помещението нямаше никой.

-         Нима не знаеш? – прошепна глас точно зад него.

Еван отново изпищя и отскочи от стената. Този път светлината в ръката му избледня, но не угасна и той я насочи към мястото, където беше стоял допреди миг. Беше празно.

-         Там, където има светлина... – продължи гласът зад гърба му, карайки го да се извърне по най-бързия начин, само за да открие, че зад него няма никой.

-         ... има и сянка!

Еван се извърна отново, но този път мракът зад него не се разтвори напълно от светлината. По стените и пода на помещението бяха останали няколко сенки, който започнаха бавно да променят формата си. Те се сляха една с друга, добивайки обем и плътност, разкривайки пред ужасеният му поглед високата черна фигура на непознатото същество.

Светлината в ръката на момчето започна да отслабва със същата скорост с която и съзнанието му губеше концентрацията си, карайки фигурата на демона за нараства заплашително запълвайки цялото помещение. Миг преди мракът да го обгърне отново Еван се окупити и се съсредоточи. Докато малкото сияние нарастваше, само за момент му се стори, че нещо във фигурата пред него постоянно се движи, сякаш вреше на местата, където го огряваше светлината. Усилието с което се взираше в клокочещата сянка просълзи очите му, принуждавайки го да премигне...

Огрявана от малката светлинка, мръсносивата стена на помещението отново изпълваше кръгозора му, демонът беше изчезнал, а от мрака долетя зловещият му кикот.

Задъхваики се от пенически страх момчето се въртеше в празното помещение, осъзнавайки, че не знае на къде да бяга. Само една от вратите беше отворена и това би трябвало да направи избора лесен, но проблемът се коренеше в това, че не можеше да види от какво бяга.

„Мога да избягам само през вратата,” – трескаво заработи мисълта му – „но той сигурно чака... защо още не ме е убил? Може би си играе с мен... А може би...”

Той спря да се върти за миг и остави светлинката в дланта си да избледнее докато съзнанието му се подготвяше. Можеше да види как сенките се движат, точно на ръба на гаснещата светлина, значи беше прав. Готовото заклинание просветна в съзнанието му и след миг колебание, той остави светлината да угасне.

Въпреки, че го беше очаквал Еван се стресна от смеха, който се разнесе някъде пред него, но противно на всичките си инстинкти, той с писък скочи напред и освободи заклинанието със щракане на пръсти. Светкьвицата проблесна и изпълни помещението с ярка бяла светлина. Чу се писък, по-силен дори от ругатнята на момчето, което отново беше забравило да си затвори очите и сега светът за него представляваше бързо потъмняващ бял фон на много уорити червинекаво сини петна, но и това не беше най-лошото.

„КНИГАТА!” – беше изкрещяло съзнанието му в момента, в който светлината се стовари на главата му като камък.

Без изобщо да се замисля, той се обърна препъвайки се и се втурна към мястото, където беше захвърлил книгата. Твърде късно нещо студено и тежко се стовари върху дясното му рамо и го запрати на земята.

-         Жалък червей! – проехтя гласът на демона.

Еван не си направи труда да го слуша, а и беше толкова уплашен, че не би могъл да осъзнае значението на думите. Тласкан от инстинктите си той се претъркули напред, докато се удари в книгата която беше търсил. Без дори да осъзнава защо, той я грабна и се обърна използвайки я като щит. Точно навреме, тежък удар едва не я изби от ръцете му и го накара да се претъркули отново при което главата му се удари в нещо меко и влажно, което едва мъждукащата искрица от съзнанието му, все още способна да мисли, определи като трупът на вещицата. Момчето изпищя и се опита да се изправи, но когато започна да се надига последва нов удар, който по някаква случайност отново улучи книгата, но беше достатъчно силен за да го отхвърли на няколко крачки, където се стовари тежко по гръб. Хленчейки от страх и болка, той пропълзя до най-близката стена и използва опората и за да се изправи и да опре гръб. Това не му помогна с нищо. Пред вече избистреният му поглед се извиси черният силует на демона.

По-черен и по-плътен от мрака в помещението, той се приближаваше бързо и Еван видя как съществото вдигна ръка за удар. В момента държеше книгата само с дясната си ръка, лявата беше използвал за да се изправи и сега се опита отново да я използва като щит, но внезапно появилата се режеща болка в рамото му го накара да изпищи и да я изпусне на земята.

С него беше свършено, вече нямаше нищо, с което да предотврати смъртта летяща към него и в момента в който той осъзна това последната нишка на самообладанието му се скъса. Той затвори очи в очакване и остави страхът да прелее...

Удар не последва... Въпреки страха и объркването, без да губи време за мислене Еван се наведе и опипом намери книгата, грабна я и се затича с нея в посоката на отворената врата. Мракът пред него беше непрогледен, но той нямаше време тепърва да изгражда което и да е от двете заклинания, които можеха да му помогнат. По някаква ирония на съдбата беше получил шанс да се спаси и Еван нямаше намерение да го изпуска. Той се затича в посоката на отворената врата и тъй като не виждаше нищо се удари в едното и крило, а рязката болка в рамото, превърна съзнанието му в малка червена вселена с милиони ярко бели звезди. Той изкрещя от болка, но възвърна равновесието си и се затътри в коридора, а когато няколко секунди по-късно, болката започна да се разсейва, съзнанието му потече учудващо спокойно и чисто, позволявайки му отново да се концентрира и той се захвана отново да призове магическата светлина.

Едновременно със заклинанието съзнанието му се опитваше да си припомни колко беше дълъг коридора, по който тичаше, но това изглежда беше безсмислено, защото когато бледата светлина отново замъждука в дланта му Еван все още не се беше блъснал в никоя стена. Един бърз поглед през рамо го увери, че демона не го преследва, но тъй като знаеше колко е трудно да го забележи, страхът продължаваше да стиска сърцето му с ледените си нокти.

Вече беше започнал да се задъхва и трябваше да спре някъде да си почине, но мисълта за разгневения демон, който вероятно вече го преследваше не му даваше покой. Трябваше да измисли нещо, някакъв начин да му се изплъзне. Без да обръща внимание на коридора, по който тичаше той застави мозъка си да обмисля възможностите. Единствената по-смислена идея, която му дойде на ум беше да пусне няколко светкавици зад себе си и да се надява, че с тяхна помощ ще може да се оттърве от евентуалния си преследвач.

Така и направи, в продължение на три – четири минути, той освободи шест светкавици, докато едновременно с тях поддържаше едва едва мъждукащата светлинка.

След като се задоволи от постигнатото Еван спря да си поеме дъх, точно пред едно от разклоненията, което огледа внимателно докато се бореше за въздух. Не можа да си спомни някога да е ходил натам и раши когато си почине да продължи напред, тази част от комплекса поне му беше позната.

Блаженната му почивка свърши преждевременно когато тунелът по който беше дошъл се разтресе от силен гръм и преди още мозъкът му да го залее с куп безполезни въпроси краката му вече топуркаха по коридора.