04 - Сянка (част 02)

При влизането Нолан не беше имал възможност да огледа добре тунела, тъй като цялото му съзнание беше заето с други неща, но сега можеше спокойно да навакса пропуснатото. Тогава тунела му се беше сторил прав, но сега забеляза, че леко извиваше наляво, това беше и причината да не може да види входа на пещерата от мястото си. Когато достигна завоя, той внимателно пристъпи и със задоволство отбеляза, че не е закъснял. На около двеста метра от него зееше входа на пещерата огряван от последните лъчи на залязващото слънце. Най-хубавото беше, че на фона не се открояваха черните силуети на демоните, това го накара да се поотпусне и той продължи напред, докато достигна първия тунел от дясно, който бе изпълнен с мрак. Той спря пред него и се ослуша внимателно. От тунела не се чуваше никакъв звук и това го задоволи, защото в момента не можеше да се довери напълно на зрението си. Все пак беше принуден да върви към светлината, което в случая само затормозяваше очите му, а и тези демони не бяха създадени за безшумно промъкване, така че ушите му щяха да свършат работа.

Бавно и тихо Нолан продължи по коридора загледан в корена, който беше използвал, за да се концентрира. За пореден път се замисли, колко ли време е прекарал тук за да се вкамени и дали въобще се беше вкаменил или това бе просто илюзия дължаща се на мрака. Така замислен, той премина покрай левия тунел, без да го огледа и спря до корена.

„Определено прилича на камък, но сякаш нишките на дървесината са се запазили.”

Той протегна ръка, за да го докосне и точно в този момент нещо тежко се стовари върху, гърба му събаряйки го заедно с вкаменения корен, който се пречупи под тежестта му. Нолан инстинктивно напрегна всички сили и се опита да се завърти, така че гърбът му да е опрян в земята. За щастие демонът се беше ударил в горния край на корена, който все още висеше от тавана и хватката му се беше поразхлабила позволявайки на Нолан да довърши отчаяната си маневра. Дясната му ръка със замах се стовари върху главата на черната котка, при което малкият му пръст попадна в окото и. Звярът изрева от болка и отстъпи, но само миг по-късно нападна отново с удвоена ярост и зъбите му се впиха в крака на Нолан. Липсата на болка го изненада за пореден път, но вместо да се радва, това го уплаши, защото с болката си бяха отишли и рефлексите му. Като насън той гледаше как демонът впива зъби в крака му, но реакция не последва, крайниците му продължиха да се размахват, все едно това не се бе случило.

Внезапно появилият се страх накара мисълта му да заработи на по-бързи обороти и той успя да се отърси от изненадата, сега му трябваше нещо, с което да махне демона от себеси, преди да последва мощното движение на врата, което щеше да разкъса кракът му, пречупвайки костта и прерязвайки сухожилието. В главата му веднага започна да се оформя заклинание, но вече обременено от сложната магическа формула то заработи прекалено бавно. В този момент, дясната му ръка напипа някакъв предмет на земята, без да се замисля той го грабна и замахна към главата на демона. Последва тъп удар и острите зъби отпуснаха хватката си. С бързо движение Нолан извади крака си от устата на звяра и когато той поднови атаката си пъхна предмета, който държеше в отворената му паст. Сега вече беше негов, той протегна лявата си ръка и прилепи длан в главата на демона.

Само за миг, преди да освободи заклинанието, Нолан видя как в очите на черната котка проблесна страх, сякаш някакъв инстинкт и беше казал какво я очаква. От дланта му избухна море от пламъци, което погълна демона и го изпепели за миг, след което изчезна, сякаш никога не е било, оставяйки го в мрака на коридора.

Той изчака известно време, за да успокои дишането си, след което се изправи и огледа предмета, който го беше спасил. В ръката му стоеше дълго и криво парче от корена.

„Гледай ти! Тебе май ще те задържа!”

Нолан внимателно огледа и измери парчето вкаменено дърво. То беше дълго колкото човешки бой, дебело колкото здрава тояга и изключително тежко.

„Ха, това е странно.” – продължи мисълта му – „Доста си тежък, дори за камък, явно ще трябва да се опознаем по-добре, но не сега.”

Беше крайно време да тръгва и той реши да не си губи времето с безсмислено промъкване, ако наоколо имаше още демони, те определено бяха чули гюрултията и вероятно вече препускаха към него. От коридора оставаха още около сто метра и едно разклонение от ляво. Профучавайки покрай него Нолан дочу познатото драскане на нокти от приближаващата се черна котка, но не спря, а удвои усилията си да достигне изхода, без да се обръща назад.

Когато краката му пресякоха осветената ивица от входа, той чу зад себе си демонът да изквичава от болка и да драпа с всичка сила, отстъпвайки назад. Нолан спря и се обърна. Сега, когато се намираше на светло мракът във вътрешността на пещерата му се струваше непрогледен, но той знаеше, че там, точно на ръба на светлината го чака третият демон. Погледът му падна на осветената ивица и ледена тръпка премина по гърба му, когато видя как тя бавно отстъпва на мрака. Оставаха му по-малко от две минути, преди ивицата да премине покрай контролната плочка и то само ако преди това някой облак не засенчеше гаснещата светлина.

С един скок Нолан достигна до плочката и без всякаква подготовка съзнанието му се гмурна в магическата система на пещерата. Без да си губи времето, той активира магическата формула в главата си и тя започна сама да се свързва с останалите заклинания. Оставаше само да създаде един малък усилвател, който да предостави енергията за него. Можеше да използва големият усилвател на системата, но това означаваше, че заклинанието щеше да действа на практика вечно, не позволявайки на никой и нищо да напусне пещерата, а това не го устройваше. Нолан беше обмислял идеята да пресъздаде оригиналното заклинание, което действаше избирателно пропускайки всички с изключение на затворника да влизат и излизат свободно от комплекса. Това щеше да бъде много полезно, но изискваше прецизно проектиране и той беше решил да не рискува.

Да изгради малкия усилвател му отне секунди и Нолан набързо го свърза с останалата част от заклинанието, след което търпеливо зачака цялото заклинание да се пренесе от главата му в системата на затвора и да се активира само, в момента, в който се свържеше успешно с всички помощни заклинания.

Докато чакаше той остави част от съзнанието си свободно и започна да наблюдава стената от мрак, която беше приближила едва на десетина сантиметра от него, а някъде там зад нея чакаше демона.

Миг преди мракът да го обгърне съзнанието му се освободи изцяло, но той не помръдна от мястото си. Последните лъчи на слънцето се скриха зад ръба на входа и заклинанието за зрение на Нолан моментално пригоди очите му към тъмнината, само за да види грациозният скок на черната котка, която бе чакала точно този момент, за да нападне.

Не последва рев, нито какъвто и да било друг звук, когато само на сантиметри от тялото му демонът се сблъска с магическата бариера и изгоря до пепел разнасяйки се за секунди от течението на входа.

Заклинанието работеше, пещерата отново се бе превърнала в затвор.

„Каква ирония, ” – помисли си Нолан – „точно на мен да се падне да поправя подобно място.”

Последва поредната въздишка и съзнанието му отново се върна към настоящето, опитвайки се да прецени какво да прави сега. Първото, което мина през главата му беше, че може просто да си тръгне, оставяйки това място и всичко в него на произвола на съдбата, но бързо отхвърли мисълта, беше любопитен, искаше да разбере кой е бил затворен тук и най-вече какво е станало с него. Освен това бързо прецени, че из вещите на покойната вещица може да има доста полезни и интригуващи неща...

„А да трябва да измъкна и малчо,” – напомни си с досада той – „но за сега ще почака, първо трябва да проверя какви са пораженията.”

При тази мисъл Нолан отново влезе във вече активния затвор и свърна надясно в първия тунел. Вече не се притесняваше от срещи с котешките демони, съзнанието му беше чисто и при нужда можеше само за миг да създаде няколко прилични заклинания.

„Е може би не за миг.” – напомни си той.

Все още не можеше да се нагоди към новото си състояние. Той беше магьосник разчитащ на усета си, за да прави магии и ето го сега без почти всичките си сетива, опитващ се да прави заклинанията по старомодния начин с магически кръгове и символи, не че в това имаше нещо лошо, но за създаването на подобно заклинание се изискваше много повече време и концентрация и това беше недостатък. Естествено при нужда винаги можеше да прибегне и до по-бързия метод с насочването на волята и да се надява, че ще оцелее след това.

И така от къде да започне, комплексът беше доста голям и той се съмняваше, че старата го е използвала целия, за това прецени, че е най-вероятно да е обитавала помещенията разположени в близост до изхода, все пак практичността е може би единствената човешка добродетел.

Коридорът, по който беше поел правеше връзка с четири затворени помещения и Нолан започна да ги проверява едно по едно. В първото имаше най-различни неща като факли, свещи, метли и тям подобни по негово мнение безполезни вехтории. Второто беше друго нещо, в него имаше всякакви видове сушени плодове, натрупани в няколко кошници на пода, до тях бяха поставени няколко захлупени гърнета с неизвестно съдържание, а по стените и от тавана бяха провесени различни видове изсушени билки. Нолан се насочи директно към тях и започна да ги оглежда, не че разбираше много от билки, но несретният му начин на живот го беше научил как сам да се справя с почти всички несгоди, а промиването и кърпенето на рани беше само една от тях.

След като приключи огледа, спокойно сякаш се намираше на някой пазар, той си пробра известно количество от нужните му билки, като с досада изхвърли тези, които се използваха за обезболяващи, съзнавайки че за пореден път беше забравил за положението, в което се намираше. След като приключи с билките той огледа и съдържанието на кошниците, натъпка джобовете на дрехата си със сушени киселици и излезе.

Докато вървеше към следващото помещение на Нолан му хрумна идеята да запали светлина. Това щеше да го принуди да махне заклинанието за зрение и сериозно да притъпи това си сетиво, но от друга страна демоните се страхуваха от светлината и той беше сигурен в това, по този начин щеше да предизвика вниманието на господаря им. Тази идея определено имаше своите преимущества и Нолан реши да я осъществи и тъй като вече беше подминал помещението с факлите, а не му се връщаше назад той просто създаде едно малко заклинание, придаде му форма и го освободи, при което над разтворената му длан се появи голяма изтъкана от светлина пеперуда, която размаха криле и започна да пърха около него водена от съзнанието му.

Междувременно в овалното преддверие Еван все още се упражняваше да пуска светкавицата и негодуваше от факта, че светлината, която създаваше не можеше по никакъв начин да се мери с демонстрацията на Нолан. Накрая той се предаде и разочаровано се свлече до най-близката стена, придърпа лютнята си и започна да подрънква на нея,както правеше винаги, когато не се чувстваше в настроение.

В затвореното помещение мелодията звучеше странно, някак глухо, а слабото ехо и придаваше неприятен звън, но на подобно място и при подобни обстоятелства дори и това му подейства разведряващо.

„Дали слънцето е залязло вече?” – чудеше се той – „Дали Нолан е успял?”

Тези въпроси не му даваха мира и в мелодията, която се носеше от струните на лютнята му започнаха да се прокрадват и чужди ноти, сякаш раздразнението му се предаваше и на музиката. Накрая Еван не издържа и захвърли инструмента, беше останал сам, не знаеше какво да прави и на всичкото отгоре се чувстваше уморен. Денят му беше поднесъл само неприятности и увлечен от собственото си черногледство, той започна да ги изброява на ум сякаш от това имаше някакво полза... И заспа.

Тежките изгнили панти на вратата на третото помещение изскърцаха злобно, когато Нолан я отвори. Светещата пеперуда се отдели от рамото му, на което беше кацнала и освети вътрешността, разкривайки пред очите му невъобразим хаос от стъкленици с неизвестно съдържание и разхвърляни книги. В дъното на помещението имаше камина с все още тлееща жарава, над която беше закачен класическият казан, чието съдържание за голямо разочарование на Нолан не бълбукаше противно.

Когато беше влязъл в пещерата не беше забелязал от някъде да се издига пушек и това малко го озадачи. Можеше само да предполага, че някое от помощните заклинания се занимава с дима и което беше още по-интересното трябваше да има и такова, което да се грижи за огъня, все пак в един затвор, човек трудно би се сдобил с дърва за битови нужди, а и създателите на това място не биха направили подобен пропуск. Всъщност създателите на магическите затвори за разлика от всички останали споделящи професията им се бяха погрижили в тях да има невероятни удобства. Вярно за елфите да живееш под земята си е чист мазохизъм, но те явно дори не можеха да си представят, че някой би живял в пещера не по-малко разкошна от дворец.

„Може би за това не се погаждат добре с джуджетата.”

Както и да е, на пръв поглед тук в изобилие бяха само възможностите да се натрови с някоя отвара или да инфектира раната на крака си. Той затвори вратата зад гърба си и се ослуша внимателно. От няколко минути му се причуваше познатото драскане на нокти, но не можеше да определи дали шумът идва отпред или отзад, не че имаше значение, демоните нямаше да го нападнат докато не угаси светлината. Все пак, ако можеше да определи колко демона го дебнат и от какво разстояние можеше да им направи засада, но за сега черните котки си оставаха скрити в мрака и той реши да почака с това докато събере повече информация. Това му остави само две възможности, да се върне назад по коридора, или да продължи към последното помещение в тази част на комплекса, той избра второто и продължи напред.

Последното помещение беше разположено от лявата му страна в дъното на тунела, който завършваше също толкова внезапно, колкото и започваше. Самата идея за това накара Нолан да спре малко преди да достигне целта си и да приготви няколко полезни заклинания. Не беше нужно много мислене, за да предположи, че ако между него и дъното на коридора се спотайва някой от котешките демони, то той нямаше да има друг избор освен да се изправи срещу него, за да се измъкне от приближаващата светлина.

Естествено оказа се прав, когато стигна до вратата на помещението забеляза, че тя е отворена, а от вътре се чуваше шумолене.

„Е приятелче как да се справя с теб?” – запита се той – „В момента, в който вляза ти няма да имаш друг избор освен да ми скочиш, а е ужасно трудно да маневрираш в касата на някоя врата.”

Нолан спря пред вратата и се замисли, никое от изградените в съзнанието му заклинания не изглеждаше удачно за случая, за това реши да модифицира едно от тях, което освободи над протегнатата си ръка. Над дланта му засия малко бяло кълбо, кето той огледа критично и след кратък размисъл, добави още няколко символа в магическата му формула, затъмнявайки почти напълно излъчваната от него светлина. Когато свърши с креативната работа, Нолан търкулна бледото кълбо в помещението и зачака.

-         Писи, писи пис. – прошепна той с напевен тон и лицето му се разтегна в зловеща усмивка.

От вътрешността на помещението се чу тропане и раздразнено ръмжене. Това му беше достатъчно, за да си представи, как голямата черна котка обикаля около кълбото и се чуди какво е то. Едва сдържайки нетърпението си, той вдигна дясната си ръка и с театрално движение щракна с пръсти. Рамката на вратата за миг се освети от ослепителна светлина и отново угасна в момента, в който Нолан се втурна през нея, стискайки с две ръце новата си тояга.

Светещата пеперуда пехвърча пред него, разкривайки малко празно помещение явно използвано като склад. Вдигнатата за удар тояга бавно се отпусна в ръцете му и той се огледа озадачен. От черната котка нямаше и следа.

Странно, той беше сигурен, че вътре има демон, също така беше сигурен, че този вид демони не можеха просто да изчезнат, но в помещението нямаше място, където подобно същество можеше да се скрие, а от него се излизаше само през вратата, която той беше щурмувал.

„Да видим, аз търкулнах кълбото от там, ” – той проследи с поглед предполагаемата траектория – „така че то трябва да е спряло някъде тук... Ха-хаа!”

Последната мисъл беше отправена към фината черна пепел покриваща пода в средата на помещението. Нолан беше чувал за спонтанно възпламеняване, но това вече беше прекалено, той се беше надявал просто да обърка, най-много да зашемети съществото, за да може после да го бастиса с тоягата.

Вместо да го зарадва това откритие по-скоро го разочарова, той естествено можеше да хвърли едно огнено кълбо вътре и после просто да се полюбува на новия тапет, но си беше направил труда да сътвори заклинание специално за случая, само за да получи накрая една мижава купчинка пепел.

-         Леле, колко сте жалки! – възкликна на глас той.