Едното крило на злощастната врата увисна за миг на долната си панта и със зловещо скърцане се стовари тежко на пода, вдигайки облак прах. Взривът беше изхвърлил останките от другото крило няколко метра напред и сега те лежаха в центъра на помещението, точно върху трупа на вещицата. Нолан влетя през зеещата врата и се закашля от вдигалият се прах. Междувременно светещата пеперуда, която го придружаваше запърха около него, разкривайки вече празната зала.
„Май малко се престарах с огнената топка. Е поне малчо е успял да офейка.”
Всичко беше станало много бързо. Малко след като привърши с превръзките, Нолан беше насочил вниманието си към точно определена цел, а именно личните покои на вещицата. Той се водеше от предположението, че като всички хора и старата е имала някои неща... важни неща, който естествено е искала винаги да са и пред очите. Това от своя страна водеше до извода, че всичко, което някога е имало стойност за старицата се намира в „леговището и”.
Проблемът в цялата работа беше, че в това отношение практичността не играеше никаква роля и единственият начин да го намери беше да провери навсякъде. Настроението му се развали още повече от вече до болка познатите вълни от почти осезаем страх, който за пореден път се забиха в съзнанието му и объркаха така прилежно опънатата логическа нишка на мисълта му. Може би заради това, а може би от пресметливост този път имаше миг колебание, преди Нолан да хукне по коридора към източника на необузданите чувства. Все пак надеждата, че може да се срещне с господаря на черните котки и изгарящото желание да удари главата на Еван в най-близката стена надделяха и той се затича по коридора.
Не му отне много време да стигне до вратата, от която беше излязъл, но за това време страхът на момчето се беше отдалечил от първоначалното си място преди да изчезне и мисълта, че може да е закъснял накара Нолан да отпусне мощта на съзнанието си, без да се бави с изграждането на заклинанието чрез символи и магически формули. По този начин заклинанията ставаха много по-бързо и лесно, но освен значително по-високите изисквания за контрол и енергия, този вид магьосничество имаше и още един недостатък – зависеше изключително от сетивата и сега седейки сред хаоса предизвикан от недобре прецененото си заклинание Нолан си припомни колко ненавиждаше изучаването на магическите символи и мислено отправи благодарност към старицата, която го беше накарала буквално да наизусти десетките плътно изписани с тях книги.
След като се увери, че в помещението няма никой, той огледа отворената врата и докато се чудеше кой ли е направил това тръгна, както подозираше по стъпките на момчето, а светещата пеперуда хвърчеше напред, осветявайки пътя му. От представата за формата на затвора, която беше добил при изучаването на ключалката той знаеше, че коридора води в една голяма основна зала, но нямаше представа дали Еван не е свърнал по някое от разклоненията или е продължил към нея, което го накара спре и да огледа пода с надеждата да открие някакви следи.
По дебелия слой прах, който покриваше пода на коридора действително имаше такива, но с изключение на следите от лапите на черните котки, Нолан не можа да различи дори посоката, в която отиваха. Той подозираше, че има следи и в двете посоки и тъй като много се съмняваше Еван, който беше дошъл с него да е имал възможност да обиколи затвора, че и да се върне след това му оставаше само да открие сравнително запазена следа в обратната посока, за да може да елиминира дирите оставени от вещицата. Търсенето на такава му отне около половин час и той се зачуди дали си струваше усилията, но сега поне можеше да се придвижва сравнително бързо, оглеждайки само повърхностно пътечката в праха.
До едно от разклоненията малко преди основната зала Нолан се спря и внимателно огледа дирята. Тук тясната пътечка завиваше наляво в тунела докато значетелно по малко следи продължаваха напред. След внимателен оглед, той реши, че следите на Еван продължават към залата, но това което го заинтересува повече бяха останалите следи.
„Очевидно е че и старата е ходила там,” - той хвърли поглед към основния коридор - „но като гледам го е правила доста по-рядко от колкото насам. Значи леговището на стария змей е наляво, все пак всички хора трябва да спят от време на време... е почти всички.”
След още няколко минути размишление Нолан реши, че ако момчето е още живо то ще има добър шанс да оцелее в голямата зала, от която имаше достъп почти до всяко кътче на затвора, а той предполагаше, че може дори да има врати, което от своя страна го наведе на мисълта, че няма да е голямо чудо, ако малко се отклони от пътя.
Воден от нишката на мисълта си, Нолан свърна наляво, проследявайки пътечката до малка дървена врата, която времето беше превърнало в камък. Пред нея той спря и се ослуша внимателно. Нищо не намекваше за присъствието на демони и вече успокоен, той отвори вратата, оставяайки пеперудата да освети малко квадратно помещение. То беше сравнително аскетично обзаведено с проста сламена постеля на пода в единия ъгъл, голям дървен скрин за дрехи в другия, малка масичка, над която бяха закачени няколко рафта, отрупани с книги и голям люлеещ се стол.
Нолан се насочи парво към масата, на която освен няколко листа пергаментова хартия, малка мастилница с няколко натопени пера имаше и малка книжка с нещо поставено между страниците, явно за да отбележи до къде е стигнала старата. Когато погледът му се спря на книжката сърцето му се сви от лошо предчувствие.
„Съдба...”
Той седна на люлеещия се стол и се замисли. Знаеше какво представлява малката книжка на масата, тя беше поросто още едно изтъркано клише на живота, клише като тези, с които си служеше съдбата и сега възникваше въпросът да прочете ли написаното в нея и да се превърне в марионетка или да я остави на мястото и и да се махне от пещерата по най-бързия начин.
Решението ставаше все по-мъчително със всеки изминал път и най-лошото беше, че той не можеше със сигурност да твърди, че съдбата дори съществува. Нолан често беше размишлявал над това и всеки път стигаше до един отговор.
„Причината съществуването на съдбата да не може да бъде доказано е същата, поради която не е възможно да се докаже обратното.”
Да, човек може само да вярва в съдбата и колкото и да се опитваше да се убеди, че сам направлява действията си, през последните години беше развил способност да предвижда с невероятна точност бъдещите събития, сякаш те найстина бяха записани някъде и той можеше да чете от там. Тази му способност съвсем не беше някакво гадаене или друг вид мистицизъм. Струваше му се, че това се дължи на опита, който беше добил, защото само през последните десет години беше преживял достатъчно, за да запълни хиляди нормални човешки живота.
Може би несъзнателно бе привикнал към неписаните закони, които ръководеха света около него, а може би той самият съумяваше да изкриви света, така че да отговаря на собствените му очаквания... нямаше представа.
Отчаян от логическото блато, в което затъваха мислите му, Нолан реши да не се меси повече и въпреки изгарящото го любопитство, той понечи да стане от стола и да си тръгне, но когато хвърли уж последен поглед към малката масичка и листите разхвърляни върху нея, очите му се заковаха на няколкото капки прясна кръв отгоре им... кап... още една капка обагри жълтеникавия пергамент в ярко червено. Той бавно прокара ръка по лицето си и я огледа, по нея имаше кръв.
„Човек се учи от грешките си, а... Тару?”
Той отново седна на стола и взе книжката. До колкото можеше да прецени старата не се беше занимавала много с нея. Внезапно появилата се ндежда беше попарена в момента в който я разгърна на първата гъсто изписана с красив заоблен шрифт страница.
С тежка въздишка той огледа внимателно прилежно подредените редове, само за да разбере, че старата е имала изключително добро образование. Това беше странно, обикновенно само благородните родове можеха да си позволят такова и това никак не се връзваше с образа на една вещица.
„Ако не друго поне ще е интересно.” – помисли си Нолан и се зачете.
„Ден осми от първата луна на лето двадесет и второ от тридесетата епоха по сребърния календар на светата църква.
Всичко свърши, няма го! Сърцето ми плаче, когато пиша тези редове, защото знам че не бива, защото знам че никой не трябва да разбира за случилото се, но вече не издържам. Повече от седем луни няма на кой да излея душата си, а ме е страх дори да прошепна в някой кладенец, за това което направих. Мога само да се надявам, че тези редове ще облекчат страданието ми. Еру прости ми!
Можи би всичко започна, когато го видях за първи път, преди толкова години, той изглеждаше толкаво самотен и тъжен... а може би аз сама поставих началото, когато реших да направя това, което направих... Но аз имах причина, о богове и въпреки, че е грях дори да си го помисля, аз знам, че бих направила същото отново, защото аз обичах Брам* и все още вярвам, че и той изпитваше същото към мен...”
Това беше достатъчно на Нолан, за да добие представа за ставащото, но и разкри много други въпроси. Той прелисти няколко страници и се зачете отново.
„... спомням си как двете с Кая седяхме в храма и воилите ни учеха да четем и пишем, да пеем и да творим магия. Не минава и ден без да се запитам, дали всичко това не е съдба отредена за всички ни, още преди да се родим на този свят. Когато мисля така в сърцето ми се прокрадва омраза към учителите ми. Защо ме подготвяха за тяхна наследница, нима Кая не беше достатъчна, нима не разбираха, че обикновенно човешко дете като мен няма да има сили да приеме истината...”
„О, как само мразя да съм прав!” - той пропусна още няколко листа.
„... мразех ги, мразех ги всичките. Мразех дори и Кая, която сега знам, само се опитваше да ми помогне, о само как ги мразех, но не можех да направя нищо и аз плаках, сгушена в един ъгъл на пещерата, плаках толкова много, че загубих съзнание, а когато се събудих – той беше до мен... Само боговете знаят колко щастлива бях тази нощ в обятията му и как копнеех да бъдем заедно завинаги. Същата нощ, той ми подари медальона си, имах чувството, че сърцето ми ще изхвръкне от гърдите. Брам често ми подаряваше скъпоценностите, които демоните му носеха, но медальонът беше нещо, което сам той баше изработил... и той го подари на мен... Да тогава беше, тогава реших съдбата на всички ни, а исках само да сме щастливи... нима беше много!”
Следващият абзац, който прочете само затвърди подозренията му.
„... Най-накрая, бях открила начин да изпълня намерението си, но трябваше да го пазя в тайна от всички. Цели четири години рових из магическите книги, търсех отговор и надежда, без дори да мисля за това. Щтеше да ми е нужно много време за подготовка, но аз бях готова на всичко...”
Четивото ставеше все по-дразнeщо.
„... бях глупачка, защо издадох намерението си пред Кая! О как съжалявам за сълзите, които проля тя за мен, как само искам да и кажа, но... не, няма да допусна същата грешка втори път, колкото и да боли.
Още тогава осъзнах колко монго сгреших, може би за това изпълних намерението си преждевременно. Помня как изтичах до входа на пещерата и как започнах заклинанието без подготовка, страхувайки се да не би Кая да предупреди воилите и те да се опитат да ме спрат. Изпитанието беше ужасно, помня болката, когато изгубих контрол над магията и как светът се разми около мен миг преди да загубя съзнание.
Когато се събудих всичко беше свършило, разказаха ми как Брам беше избягал от пешерата, убивайки майката на Кая и тогава осъзнах какви са последствията от моето егоистично желание, но всичко свърши в момента, в който ми позволиха да се погледна в огледало...
О богове, никога няма да забравя болката, когато осъзнах какво бях сторила... Плаках много онзи ден, не за воилите, не за Кая, не дори за невръстното и братче... плаках за себе си и за него, защото знаех, че е невъзможно да бъдем заедно. Заклинанието на пещерата, което разруших беше взело своето. Бях на двадесет и една години когато направих тази глупост и един ден по-късно вече бях на осемдесет...
Те дори не ме наказаха за това което направих!”
„Бла, бла бла...” – измърмори съзнанието му докато прелистваше.
„... За да скрият случилото се, воилите направиха заклинание над цялото сел,о карайки хората да забравят... за Брам, за мен и дори за тях самите... Жестоко, не пощадиха дори Кая, но оставиха моите спомени!
Проклех ги, когато напуснаха селото, защото знаех, че отиват да го намерят и да го убият. Аз самата направих пещерата свой дом, пренесох всички магически книги в нея и скоро всички, дори собствените ми родители започнаха да ме мислят просто за старата вещица от пещерата...”
„О каква драма,” – помисли си Нолан – „жестока кучка такава!”
Дори вътрешният му глас преливаше от сарказъм, защото вече предусещаше какво става. Той разлисти дневника почти до последната отбелязана страница и подозрението му се затвърди напълно от следващите няколко реда, на които падна погледа му.
„Ден двадесет и седми от седмата луна на лето тридесет и трето от тридесетата епоха по сребърния календар на светата църква.
Мислех, че вече съм се примирила със съдбата си, но уви, вече го сънувам всяка нощ и не спирам да се питам, той все още ли е жив, дали воилите са го намерили, дали той се променил, дали все още ме обича и дали... дали знае в какво съм се превърнала?
Трябва да го видя отново, не е нужно да говоря с него, искам само да се уверя, че е добре. Меже би тогава най-накрая ще намеря покой.
Аз вече не бих могла да го намеря, но си спомням за някой, който може – демона Серит. Помня, че когато бях малка и посещавах Брам в пещерата, често виждах и Серит с него. Той му носеше новини от външния свят, а понякога и нещо друго... сега вече няма значение. Преди четири луни, един странстващ магьосник мина през селото и обеща да ми донесе книга за демони, ако му дам някои от скъпоценностите, които Брам ми беше подарил. Съгласих се с цената, та за какво са и скъпоценности на една старица...”
„Не е възможно да не си знаела...” – продължи да се възмущава Нолан – „За това ли си започнала да го обучаваш?”
„Ден тринадесети от първата луна на лето тридесет и четвърто от тридесетата епоха по сребърния календар на светата църква.
Могьосникът удържа на думата си и ми донесе книгата, сега вече мога да започна. В книгата е описано всичко, което ми трябва за да призова демона, да го принудя да отговори на въпросите ми и дори да изпълни съкровенното ми желание...”
Той бавно прелисти на отбелязаната страница и преди да започне да чете огледа внимателно малкият амулет от черен оникс, закачен на фина, сребърна верижка. Скъпоценният камък беше издялан доста сполучливо във формата на гарван.
Нолан изсумтя, някакси черен гарван не се връзваше в представата му за подаръците, а и за любовта като цяло. От друга страна, какво ли му разбираше главата на него от любов, за това реши да си спести коментарите, които без друго нямаше кой да чуе и да прочете последната страница от дневника, макар вече да знаеше какво е съдържанието и.
„Ден единадесети от втората луна на лето тридесет и четвърто от тридесетата епоха по сребърния календар на светата църква.
Будувах цяла нощ, но всички приготовления вече са готови. Нарисувах магическият кръг с въглен. Той беше толкаво голям, че трябваше да го направя на пода в голямата зала. Не исках да влизам повече в нея, прекалено много спомени витаят там, но чувствам иронията в тази последна прищявка на съдбата. Там където беше положено началото ще бъде положен и краят.
Чувствам се уморена, но въпреки нетърпението си първо ще се опитам да поспя, играта с демони е опасна, а този път няма да допусна грешка.”
Тук текстът свършваше и Нолан можеше само да се чуди, дали старата е щяла да допише срещата си с демона или просто не я е бивало в писането. Той затвори дневника и се замисли.
- Да бъдеш или не? – гласът му прозвуча дрезгаво в малкото помещение – Туй е въпросът. Дали е по-достойно да понасяш стрелите на свирепата съдба или с малко пламък и воля да заемеш мястото и... Ти какво ще кажеш, Серит?
Нолан зададе въпроса внезапно, без дори да вдига поглед от дневника. Никой не му отговори и той продължи.
- Нима мислиш, че не съм те усетил? – по лицето му пробягна усмивка, когато крайчеца на един от листите, върху масата потрепна от движението на въздуха – А сега кажи ми, какво мислиш за съдбата?
В малката стаичка се разнесе сух шепот.
- Съдбата е просто важен избор... за мен.
Глупавият отговор изтръгна поредната въздишка от гърдите на Нолан, който веднага разбра с какво същество си имаше работа.
По негово мнение на този свят съществуваха три вида демони: Умни бяха всички, които притежаваха достатъчно интелигентност за да признаят собствените си грешки и да не ги допускат повторно. Общо взето, подобни демони почти никога не допускаха грешки и това ги правеше най-опасните и същевременно най-достойните за внимание. Следващият по-нисш клас бе запълнен със всички тези, които не разполагаха с нужната интелигентност, за да мислят логично, но запълваха тази празнота с почти безпогрешни инстинкти, а на дъното оставаха „глупаците”. Този клас беше най-голям, защото към него се причисляваха, всички демони като Серит или по-точно, всички чието его, сякаш възпираше всяка форма на мозъчна активност.
Все пак Нолан преглътна клокочещото си презрение към съществото. На това място нямаше голям избор и въпреки, че идеята да започне да си говори сам беше доста съблазнителна, той реши да му даде още един шанс.
- Искаш да кажеш?
- Аз определям съдбите на тези за които реша.
При този отговор Нолан се засмя и измъкна ножа затъкнат в колана си.
- Знаеш ли, - каза той и убоде пръста си, след което остави няколко капки кръв да капнат върху дневника – Току що и аз предрешех нечия съдба. -
капките се сляха и разляха, по корицата на малката книжка, образувайки магическа формула - Изглежда ти и аз си приличаме повече, от колкото ни се иска да си признаем.
Той се изправи и постави книжката на едно от празните места по рафтовете.
- Жалък човеко! – шепотът беше станал по-натрапчив и заплашителен, като съскането на змия – Нима се опитваш да се сравняваш с мен?
- Оо, засегнах ли те? - спокойно отговори Нолан и без да се обръща затъкна ножа в колана си, а малкия амулет, който Арха беше използвала за отбелязване на страниците, пъхна в джоба си.
- Как с-смееш!
Малката стаичка се изпълни със смехът на Нолан.
- Изглежда не си приличаме чак т...
„Пази се!”
Той светкавично се извъртя и отскочи назад, но беше твърде късно. Тежък удар в гърдите го блъсна в стената и главата му клюмна.
- Знай мястото си човеко! – в шепота се усещаха нотки на отвращение.
Нолан се засмя, а от разкъсаните му дрехи на тънки струйки се сипеше фин пясък.
- Какво, как...
- Знай своето място, демоне!
Той и щракна с пръсти, при което помещението се изпълни с яркобяла светлина, която угасна също толкова внезапно, колкото се беше появила. Разнесе се яростно съскане и магическата пеперуда на Нолан огря със сиянието си безформеното черно петно на стената. По-черно от мрака наоколо, петното започна да се раздува и отново да добива форма. Последва още една светкавица и още една... и още една, а голите стени на малката стаичка отразяваха писъците на демона.
Когато реши, че за сега това му е достатъчно, Нолан взе тоягата си и спокойно излезе от помещението, а по коридора глухо отекваха бавно-отдалечаващите му се стъпки.
-------------------------------------------------------------------------------------
Брам - името означава гарван
Брам - името означава гарван
Няма коментари:
Публикуване на коментар