Банята представляваше малко помещение облицовано с камък в дъното, на което имаше високо каменно корито пълно с вода. От нея се вдигаше пара и Нолан се досети, че коритото има двойно дъно, под което се палеше огън за загряване на водата. В помещението имаше и нещо приличащо на дървена пейка, няколко ведра за вода и четки за тяло.
- Ще оставя дрехите ти в съседната стая. – каза Еван и му подаде голяма бяла кърпа.
- Ех – каза Нолан като остана сам в банята – сега да имаше няколко сукуби* и щях да си изкарам екстра.
„Глупости!” – помисли си веднага – „Всичко това добре, но първо работата.”
Той започна да се съблича и едновременно с това да се концентрира, изчиствайки съзнанието си от всички порочни мисли, които го обитаваха в този момент. Пред вътрешния му поглед се появи сложна плетеница от магически връзки и система от седем магически кръга, които той трябваше да свърже по точно определен начин, за да бъде сигурен, че няма да се превърне в кърваво петно на стената.
Беше правил това почти всеки ден в продължение на три десятъка и сега ставаше по-лесно. Отне му около двадесет минути, за да се изкъпе и да изгради заклинанието в съзнанието си, от тук нататък беше лесно. С помощта на кърпата дадена му от Еван, той подсуши тялото си и извади от старите си дрехи заострения камък, който му служеше за нож. Не му се искаше да съсипва превръзките и за това го забоде в китката на лявата си ръка, изчака кръвта да се стече по острието, след което внимателно го поднесе към гърба си и остави няколко капки кръв да капнат на него. Съзнанието му откри кръвта, която светеше със същия сребрист блясък като магическите връзки и освободи заклинанието. Капките на гърба му се сляха една с друга и се разляха изрисувайки детайлно невероятно сложната магическа формула.
След като изгради магическата формула, той остави няколко капки кръв от раната да капнат върху прасците на краката и върху дясната му ръка, по лявата вече имаше достатъчно. Четирите допълнителни заклинания на крайниците не можеха да се сравняват по сложност с първото и на Нолан му отне само две-три минути за да ги изгради и освободи.
След като приключи с магьосничеството, той извади от старите си парцали нещо, което приличаше на мрежа от ремъци с привързани към нея многобройни кожени торбички и го занесе в помещението с новите си дрехи.
През дългите студени дни, прекарани из горите се беше наложило да носи нещавени кожи и сега грубите селски дрехи му се струваха меки като коприна. Той въздъхна блажено и започна да си наглася колана по маниера, с който беше свикнал. В този момент на някой почука на вратата и без да дочака отговор в помещението влезе Кая носейки чифт ботуши, а погледът и неволно се закова върху магическите формули на гърба му.
- В-Вече си излязъл. – смутено заговори тя, без да откъсва очи от заклинанието - Донесох ти едни стари ботуши... Мисля, че ще ти станат.
- Багодаря. – отвърна Нолан и се протегна да ги вземе, при което откри рамото на лявата си ръка.
Очите на свещеничката се разшириха, а долната и устна затрепери. На рамото на непознатия беше жигосан знак, представляващ два кръга, между които имаше изписани магически символи. Във вътрешния кръг имаше пентаграма, всеки от върховете, на която представляваше по-малък кръг, а в центъра и беше изобразено гротескно ухилено лице на гоблин.
- Т-Ти си демонияк – едва прошепна тя.
- Да. – отговори спокойно той и довърши – Не е нужно да викаш, ще си тръгна и без да ме замеряте с камъни.
Демониак беше клеймото за тези, които сключваха договор с демони. Подобни хора получаваха огромна мощ от демоните, които ги закриляха, но и плащаха огромна цена за това. В повечето случаи разплатата беше, живота на контрактора, но имаше и по-жестоки демони, които искаха живота на първородните. Демониаците рядко надживяваха тридесет годишна възраст и въпреки голямата си сила бяха доста окаяна група ренегати от обществото, които или причиняваха огромни щети и хаос в желанието си за власт и пари или се криеха от погледите на хората, защото според каноните на светата църква демоните бяха нечестиви същества и сключването на сделка с тях беше най-висшата форма на ерес наказвана с изгаряне на клада. Знакът на рамото на Нолан представляваше точно такъв договор и Кая като служител на светата църква беше длъжна да го предаде на инквизицията или да сподели съдбата му на кладата. Тя щеше да стори точно това, но нещо в непознатия я спря. В поведението му имаше нещо нередно. Нали демониаците трябваше да са чудовища като демоните живеещи в тях, но този стоеше спокойно пред нея и на всичкото отгоре имаше наглостта да я гледа право в очите, сякаш не е направил нищо нередно.
„Може би просто не се страхува от мен.” – помисли си тя – „Сякаш няма значение дали ще извикам или не!”
Кая бързо осъзна, колко правилна беше тази мисъл. Нямаше значение колко ще вика, той разполагаше със силата на демона в тялото си, а в селото бяха останали само жени деца и няколко юноши, които нямаше да могат да му направят нищо.
- Нямам намерение да го използвам – каза Нолан сякаш прочел мислите и.
- Защо? – попита тя – В селото няма никой, който да те спре, можеш да правиш, каквото си искаш.
- Именно, – той се ухили – просто сега не ми се иска да превърна селцето ви в купчина пепел, само за да оправдая страховете ти. Колкото до този тук, – той потупа пентаграмата на рамото си – той е доста страхлив, така че може да не се появи дори и да го викам.
- И защо ти е страхлив демон? – възмути се Кая - Не би ли трябвало да е точно обратното?
- Говориш така, защото не си виждала този хубавец. – разсмя се той.
- Ако е толкова слаб, защо тогава си сключил договор с него? – не мирясваш тя.
Това беше неудобен въпрос, който го накара да се замисли.
- Не съм сигурен, – най-накрая проговори той – мисля, че е просто, защото никой друг не би го направил. Както и да е да разбирам ли, че няма да ме изгорите на клада заради това?
- Още не съм сигурна. – погледа и отново беше станал строг – Какви са тези знаци по тялото ти?
- Ами почти всичките ми сетива са изключени и се нуждая от нещо, което да ме измъква от напечени ситуации. Това са заклинания, които компенсират за сетивата ми.
Отговорът изглежда я задоволи, но това не и попречи да огледа тялото му с критичен поглед. Без купа кожи, които носеше отгоре, той изглеждаше доста строен, мускулите му не бяха големи, но изглеждаха жилави. Освен очите му, които излъчваха някаква дива увереност, най-забележителното в него беше огромният белег, разпростиращ се на гърдите му, сякаш целият му гръден кош е бил разпран и след това зашит наново.
- Ами белега. – попита тя – от какво е?
Той прокара ръка по него и на усните му заигра тайнствена усмивка, сякаш си спомняше за случая... и споменът му харесваше.
- Това ми е от един приятел.
Кая се опита да открие лъжа в думите му както правеше с децата в селото, но този път не се получи. Знаеше, че той я лъже, не можеше да не е лъжа, та кой приятел би направил нещо такова.
„Е, ” – помисли си тя – „всеки си има тайни.”
Междувременно той беше започнал отново да се облича.
- Добре, – предаде се свещеничката – този път ще ти се размине. След като свършиш тук ела за обяд.
- Да милейди! – поклони се театрално той.
След обяда Кая го заведе до храма, както беше обещала. Отвътре той представляваше просто едно празно, кръгло помещение с куполовиден покрив, крепящ се на четири арки.
Първото, което прикова вниманието на Нолан беше липсата на олтар, за разлика от всички храмове, които беше виждал досега. Камъните на пода изглеждаха здрави и доста износени, което го наведе на мисълта, че може никога да не имало такъв.
Когато свърши с пода, погледът му се насочи към стените. В тях, зад всяка от трите арки бяха издялани по няколко реда символи, които изглеждаха много близки до елфическите, но всеки, разбиращ тяхната писменост би се заклел, че не са.
„Написани са на древния език!” – помисли си той и пристъпи напред, за да ги огледа по-добре.
- „Прости греховете ни о всевластни и пречисти душите ни, защото твоите чеда извършиха зло непростимо, осквернявайки тебе, създателят с нечистите си дела.
Молим тебе о всевластни, защото искрено е нашето разкаяние и истинско е нашето страдание.” – Кая беше застанала до него и рецитираше написаното на стената.
- Молитви? – учуди се той
- Да, всичките са молитви за опрощение.
- А от къде знаеш какво гласят? Езикът на който са написани е отдавна забравен.
- Аз мога да ги чета. Това познание се предава от поколения в семейството ми.
На Нолан му трябваше доста време, за да преодолее смайването си и още толкова, за да се сети да си затвори устата.
- Ти можеш да четеш древния език?
- Да.
- Но това е цяло чудо, на целия континент едва ли има повече от десет-петнадесет души, които могат... не, - поправи се той - които помнят този език.
Тя не отговори и той продължи да я гледа смаяно още известно време, след което лицето му придоби сериозно изражение и за нейно смайване и се поклони дълбоко.
- Не е нужно да се учудваш. – каза Нолан – Това, което притежаваш заслужава възхищение. Дори ми хрумна нещо, което може да реши проблема с брат ти.
- Цялата съм в слух.
- Твоите познания могат да ти донесат много престиж, пари и безгрижен живот, а до колкото разбирам ти не искаш да се разделяш с него. Мога да ви заведа при хора, които ще се отнасят с вас като с крале и с радост ще осигурят възможно най-доброто обучение за него.
- Невъзможно. – отговори тя без дори да се замисля - Мястото ми е тук и особено сега, когато родителите ни ги няма. Аз съм последният воил на този храм.
- Какво толкова ценно има на това място? – прошепна Нолан сякаш на себе си – Какво в този храм заслужава свещен пазител?
Докато говореше той се завъртя в кръг оглеждайки стените на храма. Всичко това му изглеждаше познато, но от къде. Знаеше, че не е забравил, той не забравяше, но за да достигне до по-дълбоките слоеве на паметта си все още му трябваше време.
„Нищо, ” – помисли си той – „ще си спомня, имам достатъчно време.”
Кая се почувства задължена да отговори на тези въпроси.
- Това е мой дълг, дълг на семейството ни да пази храма и да изпълнява свещените ритуали както се прави от поколения.
- Дълг към кого?
- Към предците ни, този храм е тяхното наследство и завещание. Така е било, така ще бъде и за напред. Това е моята съдба.
Докато изговаряше думите Кая го гледаше право в очите и в погледа и се четеше убеждение. Тя наистина вярваше в това, което казваше и нямаше думи, които да могат да я разубедят.
Последва дълго мълчание докато той се чудеше как да отговори. В това време Еван влезе в храма.
- Трябва да тръгваме. – каза той – Ако не тръгнем скоро няма да можем да стигнем до залез.
- Да, идвам. – отговори Нолан отърсвайки се от погледа на свещеничката.
-------------------------------------------------------------------------------------
*Сукуби - женски демони,
залегнали в юдейската и християнската митология. Според тези традиции, сукубите
се хранят с жизнената енергия на спящите мъже, с които се съвкупяват. Легендите
гласят, че когато сукубa преспи
с мъж, мъжът няма спомени за това и може да приеме събитието най-много като
сън.
Няма коментари:
Публикуване на коментар