Момчето тръсна глава и се затича към помещението, от което се контролираше отоплителната система. По някаква причина увереността на приятеля му бееше заразителна и това повдигна настроението му.
Отиваше си в къщи.
Докато тичаше по коридорите, Еван с тревога установи, че няма и следа от черните котки, сякаш бяха потънали в дън земя. Все пак, когато наближи помещението той забави крачка и първо внимателно надникна вътре. Когато се увери, че повторна изненада като тази при първото му идване няма да има, той влезе и залости вратата след себе си.
Преди да се захване с работата, Еван с гордост огледа купчинката фин черен прах на пода и се опита да си представи реакцията на съселяните си, когато им разкаже... не, когато им изпее баладата за „Приключенията на двамата герои в пещерата на сенките”.
Той тръсна глава, прогони от нея мечтите си, разчиствайки място за това, което му предстоеше, после затвори очи и се концентрира върху заклинанието на ръката си. То беше съставено от три магически кръга свързани с плетеница от магически връзки. Съзнанието на Еван проследи веригите и откри празното място във формулата, представляващо две магически връзки с по един свободен край. Те трабваше да се свържат на точно определено място с контролното заклинание за да изпълнят функцията, за която бяха предназначени. След кратка подготовка той внимателно докосна с пръст контролната плочка на стената и активира магическите кръгове.
Енергията потече от ръката му към плочката, оставяйки в него чувство на празнота, сякаш заедно с магията на ръката му, контролното заклинание беше изсмукало и цялото му съзнание. Отне му минути за да се съвземе и да пристъпи към финалната фаза, а именно да пусне отоплението на пещерата по начина указан от Нолан.
Той концентрира съзнанието си в определено място от заклинанието, както го бе учила старата вещица и остави формата на пещерата да се прелее в него правейки контрола на цялата система въпрос на една единствена мисъл. По този начин нямаше нужда да познава символите или начина на провеждане на енергията, толкова важни за контрола и на най-малката магия, трабваше само да си представи, това което иска. След като зададе нужните команди на заклинанието, той изчака няколко секунди, за да прочисти отново съзнанието си, излезе от помещението, и хукна по коридорите към голямата зала, в която щеше да стане нещо невероятно, нещо което нямаше да пропусне за нищо на света.
В залата Нолан изчака стъпките на момчето да заглъхнат в мрака и отиде до пентаграмата. С тежка въздишка той извади ножа от колана си и за пореден път поряза лявата си ръка. Напоследък това ставаше толкава често, че раните му не можеха да зарастнат, но нямаше какво да се прави, трябваше му добър проводник на енергия, а под ръка имаше само собствената си кръв. След като направи това той подпря Кривия карен на една колона, затъкна обратно ножа, така че да не пречи на движенията му, угаси обикалящата около него светеща пеперуда и пристъпи в средата на призоваващата магия.
Сега оставаше само да чака. При тези обстоятелства чакането беше много мъчително, но Нолан отдавна беше разбрал, че търпението е можеби най-големия добродетел, който може да има човек и противно на цялата си природа той се беше учил как да чака. Жестоко занимание. За импулсивна личност като него, това беше истинско мъчение, но той сам се подлагашие на него ден след ден, докато накрая чакането се беше превърнало в част от същността му.
И сега не беше по-различно, Нолан затвори очи, нямаше значение дали ще чака миг или вечност знаеше, че и двете ще му се сторят еднакво дълги и действително, когато до ушите му достигна врявата вдигана от бясно галопиращите към него черни котки той имаше чувството, че се е превърнал в част от пещерата, в която се намираше.
Без да отваря очи Нолан вдигна дясната си ръка в готовност и се усмихна зловещо. Шумът се приближаваше, ставаше все по-силен, докато накрая изпълни цялото помещение и той се зачуди колко ли бяха демоните. Учудването трая само миг отстъпвайки на обичайното ледено спокойствие, което му беше присъщо. Той изчака до последния момент и щракна с пръсти.
Отново и отново залата се обливаше в яркобялата светлина на светкавиците, докато шумът наоколо затихна напълно. Тогава той отвори очи и се огледа. Прахът на черните котки все още изпълваше въздуха около него, но вече започваше да се разсейва, покривайки пентаграмата и кръвта в краката му с фина черна пелена.
В залата все още цареше мрак но от коридорите, които водеха към нея се процеждаше жълтеникава светлина, при вида на която Нолан изсумтя недоволно. Не беше преценил точно колко енергия щеше да е нужна за да постигне бяла светлина, но в момента и на това беше доволен.
„Малчо се е справил добре като гледам.” – помисли си той – „Доведе ми ги всичките, досущ като овчарско куче.”
Също като духа от бутилката в момента, в който си помисли за нето, до ушите му достигна топуркането от тичащите крака на момчето. Той се загледа в посокато от която идваше шума и видя силуета на Еван да се очертава в един от входовете.
- Малчо, не се приближавай! – извика към него Нолан – Иди до най-близката колона и опри гръб в нея.
- Добре. – чу се гласът на момчето и във вече просветляващото помещение Нолан успя да различи как то се обляга на една от колоните с лице към него.
„И така, къде е почетния гост?”
- Серит, Серит къде си страхливецо! – извика той – Нима ще оставиш нечуто предизвикателството на един жалък смъртен.
Още преди ехото от гласа му да заглъхне в залата се разнесе съскащият шепот на демона.
- Нима си мислиш, че можеш да ме нараниш с жалката си светлинка?
Ехото в помещението не позволи на Нолан да определи от къде идваше гласът, но вече имаше доста добро предположение и за това не помръдна от мястото си.
- Нима не знаеш? – продължи шепотът някаде наблизо – Там където има светлина, има и сянка!
Този път той не чака до последния момент, а веднага пусна няколко светкавици и в залата се разнесе зловеща тишина. За разлика от срещата им в стаята на старицата този път не се чуха нито писъците, нито злобното съскане на демона. Нолан се огледа наоколо и се ухили, цалата зала вече беше добре осветена и той дори не трепна, когато гласът на демона се разнесе само на сантиметри зад него.
- Предупредих те човеко... – прошепна сянката и замахна.
За изненада на демона, Нолан дори не се опита да избегне удара и когато ноктестата му лапа достигна до него, тялото му за миг се превърна в пламъци и той изчезна. Светлината и топлината на пламъците беше болезнена за демона и с писък той се опита да се прелее в най-близката сянка, но се блъсна в нещо невидимо, което препречваше пътя му. Той погледна надолу и изрева от гняв. В краката му под тънкия слой черен прах светеха със слабата си сребриста светлина очертанията на пентаграмата.
- Да предупреди ме. - гласът на Нолан се разнесе в залата и той се показа иззад една от колоните клатейки глава – Знаеш ли дори битките с глупаци като теб са унизителни.
- КАК СМЕЕШ! СТРАХЛИВЕЦ, ОСВОБОДИ МЕ И ЩЕ ВИДИМ КОЙ...
- Я МЛЪКВАЙ! – гласът на Нолан изплюща като камшик – Ако беше толкава храбър, вече щеше да си направил своя избор, щеше да си смъртен и тогава пентаграмата нямаше да може да те задържи... Но те е страх, нали? Мислиш се за по-висш, само защото не можеш да умреш, но на мен ми се струва, че те е страх от смъртта повече от жалкия човек стоящ пред теб.
От високата черна фигура в средата на магическия кръг се разнесе рев и невидимите стени проблеснаха за миг, когато демонът се блъсна в тях.
- Имам само един въпрос, преди да те върна там, от където си дошъл. – продължи Нолан – Очевидно е защо не успя да се справиш с мен, но кажи ми как така не можа да убиеш поне него?!
- Да, - намеси се Еван, който от доста време се чудеше какво беше спряло Серит да го убие при първата им среща – защо не ме уби когато имаше възможност?
Тънкото високо тяло на демона вече клокочеше на жълтеникавата светлина в залата, което му придаваше жалък вид, но когато момчето зададе въпроса си то направо се сгърчи. Нолан забеляза това и очудено зяпна първо към дамона, после към Еван и нарая отново към Серит... и избухна в смях.
- У-Уплашил те е нали? Уплашил те е... ха, ха-а...
- Не мисли, че това ще ти се размине човеко, - шепотът на демона преливаше от стаена злоба – рано или късно аз ще се върна на този свят и тогава ще разбереш значението на думата болка!
- Казваш това толкова уверено, но кажи ми, след всичко това, нима наистина мислиш, че някога си бил мой противник?
При тези думи Нолан вдигна глава и погледна демона право в очите. От мястото на което беше застанал, Еван не можеше да види очите на Нолан, но видя как Серит сякаш се смали кагото погледна в тях.
- Ти... ти си...
Шепотът на демона премина в писък, когато Нолан актовира едно от заклинанията опасващи пентаграмата, след което затихна и в залата настана тишина. От демона нямаше и следа, а контурите на призоваващата магия бавно започнаха да гаснат.
Когато Еван успя да погледне към лицето му, Нолан вече бе затворил очи и момчето дълго наблюдава как те се движат под затворените клепачи, сякаш водеше някакво вътрешна битка. Когато най накрая ги отвори, той изглеждаше някак смален. Под очите му се бяха появили сенки, лицето му изглеждаше бледо и болнаво, а когато проговори гласът му прозвуча някак променен и макар все още да звучеше тих и спокоен приятелят му, сякаш бе загубил онази сила, която караше дори шепота да ехти в главата като тътена на някой водопад.
- Трябва да спрем осветлението. – каза той – Вероятно е станало много топло.
Еван чак сега осъзна, колко се е сгорещил въздуха в голямата зала и тъй като вече се бе отказал да проумее начина, по който работеше мозъка на Нолан, без да каже нищо той отправи въпросителен поглед към него.
- Това е обикновена физика, - въздъхна приятелят му – хайде води ме ще ти обясня по пътя.
И докато двамата вървяха един до друг в тесния тунел той започна търпеливо да обяснява какво се беше случило.
- Кажи ми, какво ще стане, ако нагрееш едно парче желязо?
- Ще почервенее?
- Преди това, какво ще стане, ако го махнеш от огъня преди това?
- Нищо, просто ще се нагрее.
- Точно така, когато нагрееш едно парче метал то ще отнеме определено количество топлина от пламъците и ще започне да я отдава и ние ще усетим топлина при допир, но ако продължиш да го нагряваш, парчето метал ще се нажежи и ще започне да отдава освен топлина и малко светлина, от което идва и червеният блясък. Ами ако продължиш да го нагряваш, какво ще стане?
- Ще се стопи. – беше увереният отговор на момчето.
- Да, но освен това металът ще започне да изпуска не червена, а бяла светлина, освен това, колкото повече се нагрява толкова по-ярка ще е светлината, разбираш ли? Колкото повече енергия получи металът, толкова по-голяма част от нея ще се излъчва под формата на светлина.
- Добре, но от къде разбра, че отоплителната система е от метал?
- Самата система не е от метал, - въздъхна Нолан – това с метала ти го дадох за пример. На практика всяко вещество, способно да се нагорещи до определена степен, без да се запали може да излъчва енергия по подобен начин. В случая с отоплението просто нямаше значение от какъв материал е изградена системата, защото разликата между топлината и светлината, която виждаме е много малка и щом системата е създадена да провежда топлина то единственото, което трябва да направиш, за да получиш светлина е да увеличиш притока на протичащата през системата енергия.
- Аха, - отвърна замислено Еван – а защо тогава стана толкова топло?
- Знаеш ли, пак започваш да ме ядосваш, помисли малко. Когато нагрееш желязото до толкова, че да почне да свети как мислиш, дали ще можеш да го пипнеш, без да си изгориш пръстите.
- Аа, сетих се... да ясно. Ето тук е.
Еван спря пред контролното помещение и внимателно отвори вратата.
- Не е нужно да се оглеждаш, не би трябвало да са останали повече демони. – смъмри го отегчено Нолан.
- Защо си толкова сигурен? – отвърна момчето малко засрамено.
- Ами просто, защото в момента в пещерата няма местенце, където да могат да се сврат. За тях светлината е убийствена, забрави ли? – Нолан докосна контролната плочка и затвори очи, за да прелее образа на системата в съзнанието си и продължи да говори сякаш това не изискваше никаква концентрация – Нали за това ти казах първо да пуснеш отоплението във външните помещения, идеята беше да ги подгониш всичките в голямата зала, където ги чаках аз. Доста по ефективно е от, колкото да ги гоним из тунелите не мислиш ли?
- И още как! – Еван се ухили до ушите от гордост, че е участвало в изпълнението на подобен план – Ами това със Серит как го направи?
Нолан приключи работата си с контролното заклинание и светлината около тях започна бавно да гасне.
- Ами и то не беше, кой знае какво. – отговори той - Беше ми пределно ясно, че той ще се появи, ако го обърна на достойнство, а пък светлината щеше да отвлече вниманието му от истинската заплаха.
- Пентаграмата?
- Да. Цялата работа беше да я поправя, между другото използвах кръв за тая цел. – той размаха все още кървящата си лява ръка – После трябваше само да го накарам да влезе в нея, а пък това беше най-лесното.
- Хей, не мислиш ли да превържеш това?
- Да това е добра идея, чувствам се малко замаян.
Двамата се огледаха наоколо, но в малкото помещение нямаше къде да се настанят по-удобно и за това решиха да се върнат в голямата зала, където приседнаха до една от колоните и Нолан започна сам да превързва ръката си като караше момчето да му помага в случаите, когато една ръка не стигаше.
- Как така било лесно да го накараш да влезне в кръга? – сепна се Еван.
- Ами, да лесно беше. Виждаш ли той се мислеше за голямата работа и изпитваше удоволствие от това да се прави на велик пред околните, това и светлината наоколо направиха избора на сянка, в която да се скрие много лесен.
- Така ли?
- Да, той просто се скри в собствената ми сянка, а аз само това и чаках.
- Значи така, а! – момчето се замисли и лицето му бавно се разтегна в широка усмивка - Ех само каква балада ще съчиня за това. А ти как се превърна в огън?
Докато задаваше въпроса, Еван вече беше нагласил лютнята в скута си и започна да подрънква няколко акорда.
- О, това е тайна.
- Как така тайна! Хайде де кажи ми, няма да излезе хубава баладата, ако не знам точно какво е станало!
- Ама ти сериозно ли ще съчиняваш песен за това?
- Естествено, ще стане страхотно и то точно за празника! Хайде дее, няма да кажа на никой обещавам!
- Да, няма да им го кажеш, по-скоро ще им го изпееш, струва ми се.
- Хайде де, моля! – Еван сви умолително ръце и го загледа мило.
- Добре де – не издържа Нолан – нали помниш, че голяма част от сетивата ми ги няма, за това използвам няколко готови заклинания, за всеки случай. Тях мога да ги активирам мигновенно, без никаква концентрация. Та едно от тези заклинания е това за преместване в пространството, а пламъците са за объркване на противника, това е всичко.
Еван не отговори, цялото му внимание вече беше заето с лютнята и Нолан реши да не го тормози повече, а и имаше доста друга работа за вършене. Той свали горната си дреха и обстойно провери състоянието на импровизираната си ризница. Няколко от торбичките бяха разкъсани и по-голямата част от съдържанието им разпиляно, това по принцип беше предвидено като възможност, но поради голямата тежест на пясъка подобна дупка влияеше много зле на баланса му и той се принуди да развърже една по една всички оцелели торбички и да ги нагласи обратно разпределяйки масата им възможно най-добре по тялото си.
Докато го правеше той слушаше внимателно римите, които Еван съчиняваше и от време на време сам вмъкваше по някоя и тъй като начинът му на живот отдавна го бе откъснал от подобен вид творчество, той трябваше да си признае, че има какво да научи от момчето.
След като свърши с торбичките, Нолан насочи вниманието си към петте, изчерпани заклинания по тялото си. Финно изписаните с кръв магически символи вече бяха започнали да се разпадат и сега от сложните магически формули бяха останали само неясни следи от засъхнала кръв.
С един парцал откъснат от дрехата си той внимателно забърса следите и въздъхна тежко при мисълта за издевателството, което трябваше да направи отново над невинната си ръка, но нямаше как. Помощните заклинания се бяха оказали изключително полезни, надминавайки всичките му очаквания, а наред с тях и магическите символи, които толкова презираше преди да загуби сетивата си се бяха превърнали за него в нещо също толкова обикновенно и важно като дишането и въпреки че сега нямаше непосредствена заплаха, на него дори не му мина през ум, че може да не ги поднови.
След като приключи и с това Нолан навлече каквото беше остана ло от дрехите си, призова отново светещата пеперуда и тръгна към покоите на Арха. Имаше един въпрос, който го тормозеше още от както бе прочел днивника и и той реши, че си струва да се порови още малко в тази история.
- Хей, на къде тръгна? – попита Еван, който все още се занимаваше със стихоплетство.
- Искам да проверя нещо.
- Побързай ще ми трябва твоята помощ за последния куплет.
- Добре – махна с ръка Нолан и тръгна след пеперудата.
Няма коментари:
Публикуване на коментар