Пътеката беше камениста и трудно проходима. Големи камъни свлекли се от скалите, над главите им препречваха пътя и ги забавяха. За капак на всичко из сенчестите места все още се бяха запазили сняг и лед, които правеха придвижването още трудно. Наоколо не се чуваше нищо освен вятъра, който виеше злокобно между камъните.
Според думите на Еван, вече трябваше да са близо до пещерата, в която живееше старата вещица. На Нолан му се искаше да го поразпита за нея, но момчето не беше в настроение от както бяха стъпили в тази местност.
„Прекалено е чувствителен.” – каза си той – „Прекалено лесно се повлиява от обстановката. До преди час постоянно дърдореше, пееше и свиреше на лютнята си, а сега се е умърлушил сякаш е краят на света... Сигурно е могъщ!”
Докато размишляваше, тясната пътечка беше излязла на широка каменна тераса, от която се разкриваше забележителен изглед на запад, където зад отрупаните със сняг върхове на Сиен, лъчите на залязващото слънце обагряха небето с пурпур. Нолан поседя възхищавайки се на величествената гледка, а до него Еван се взираше в другата посока, където зееше отворът на пещерата.
- Стигнахме. - каза той – Това е входът.
Обръщайки се Нолан се опита да фокусира зрението си натам, но беше гледал залязващото слънце достатъчно дълго, за да вижда петна пред очите си и докато се опитваше да различи детайлите Еван вече беше тръгнал напред.
- Аз ще ида да намеря Арха, ти следвай коридора направо.
Казвайки това, той пристъпи напред и мрака на пещерата го погълна. Нолан остана още малко така, докато проясни зрението си и огледа входа на пещерата... Спомените го връхлетяха изведнъж, скривайки реалността от погледа му. Пред очите му отново бяха познатите сенки на сталактитите, изваяни от бледата магическа светлина. Миризмата на влага изпълваше ноздрите му, отново усети топлината на Амон Ши до себе си и чу ромона на вода идващ от дълбините на пещерата. Не след дълго пред тях отново се разкри просторната зала, в която грохотът на падаща вода заглушаваше всичко останало. Там беше и езерото, и арката, върху чиито покрив се изливаше водата на подземния водопад, създавайки завеса от течен кристал, която отразяваше светлината карайки сенките по стените да танцуват...
И той беше там...
„Каел!”
В момента, в който мисълта му изрече името, спомените му запрепускаха отново, образите ставаха все по-бързи и все по-неясни, но преди да си отидат също така както бяха нахлули в главата му той чу собствения си глас.
- От колко време си тук?
И отговорът на Каел, от който го побиха тръпки.
- Цяла вечност...
Нолан разтърси глава и пред очите му отново зейна входа на пещерата. Нямаше съмнение, това беше отговорът на всички въпроси, отговорът на загадката на храма в селото сега му се стори очевиден. Той пристъпи бавно напред, търсейки панела от дясната страна на входа. Да беше там, малката правоъгълна плочка не беше променила нито формата, нито цвета си през изминалите епохи. Върху нея нямаше надписи или магически символи, но той знаеше какво се крие във вътрешността и.
Бавно, сякаш времето тук беше забавило хода си, той вдигна ръка и докосна плочката. На пръв поглед не стана нищо, но съзнанието му усещаше магическите вериги, опасващи цялата пещера и той го остави да се разлее по тях, добивайки представа за формата и големината и, след което го насочи към центъра. Основната магическа формула беше толкова голяма, че опасваше целия комплекс, преплиташе се с някои от магическите връзки на по-слабите заклинания и приемаше енергия от основния усилвател, който поддържаше магията на това място.
„Нещо не е наред.”
Въпреки, че беше загубил по-голямата част от сетивата си, Нолан все още разполагаше със своята интуиция, тя го беше спасявала многократно и той и се доверяваше напълно. Сега интуицията му казваше, че на това място му липсва нещо и той реши да разбере какво. Докато съзнанието му беше разтегнато из целия комплекс нямаше да може да разбере нищо повече и за това го фокусира в една начална точка, след което започна бавно и методично го изпраща в различни посоки от лабиринта. Първата спирка беше централното заклинание, то работеше безотказно, нямаше нужда да преминава през всяка негова верига, за да го разбере. Следващата - беше усилвателят, този огромен преобразувател на енергия, който захранваше всички заклинания в пещерата. И той беше наред, Нолн реши, че след като усилвателят е свързан с всяко от останалите заклинания, трябва да използва него като отправна точка. Последваха няколко от по-малките магически формули, поддържащи формата на комплекса.
„Нищо.”
Съзнанието му продължи търсенето...
„Нищо. Всичко си е тук, центърът, който контролира времето, усилвателят и помощните заклинания, контролиращи формата, притока на въздух и вода... Всичко си е тук...”
Не беше нужно дори да си го помисли, беше толкова просто.
„Все пак това е...”
Мисълта му беше прекъсната, а съзнанието му пометено обратно в тялото от цял океан от емоции, объркване и страх. Тези чувства му бяха познати и той, без да дочака вика на уплаха, който знаеше, че ще последва, хукна с всички сили по коридора.
„Също като с мечката, но много по-силно” – помисли си Нолан и се концентрира.
Само за миг съзнанието му се изчисти от всяка мисъл, оставяйки само образите, които очите му предаваха. Въпреки, че все още не беше привикнал с мрака в пещерата, той успя да различи някакъв силует пред себе си, който не можеше да определи без помощта на съзнанието.
„Няма значение, ще свърши работа.”
Погледът му се закова върху силуета, носещ се стремително към него. В това си състояние, концентрирането върху движещ се обект беше единственият начин за измерване на времето, с който разполагаше.
До силуета оставаше още около метър, когато той освободи цялата мощ на мисълта си. За миг съзнанието му се изпълни с хиляди мисли на хиляди нива, слоеве и под слоеве... и времето спря.
„От първата вълна до сега са изминали около шест секунди.” - беше основната мисъл на един от слоевете на съзнанието му.
„Викът още не е дошъл.” – установи друг слой.
„Ти си идиот!” – изкрещя трети.
„Само идиот би хукнал в тесен тунел, обърнат с гръб към светлината, без да знае какво става!” – допълни четвърти.
Това беше проблем, който можеше да бъде решен своевременно. Няколко от слоевете на съзнанието му бързо създадоха магическата формула за подобряване на зрението и директно стартира заклинанието. Зрението му се изясни мигновенно и той без усилие различи силуета, който беше използвал за да се концентрира. Беше корен от някакво дърво. Дълъг и крив той се спускаше от тавана и почти докосваше пода на пещерата. Нолан не можеше да бъде сигурен, но дори и със заклинанието за зрение му се струваше че, коренът се е вкаменил.
„Ако има място на този свят, където това е възможно, „ – помисли си част от съзнанието му – „то това е тук.”
„Добре, сега мога да виждам. Какво следва?” – запита втора част.
„Трябва да го открия.” – обади се трета.
Това също беше възможно, вълните от страх все още го заливаха и с помощта на няколко проследяващи заклинания, които мисълта му създаде, специално за случая и картата на пещерата получена от ключалката, той прецени, че момчето се намира на около двеста метра от него в овално помещение, от което тръгваха четири разклонения. За да стигне до него, трябваше да се движи в права посока пропускайки две разклонения от дясната си страна и едно от лявата. Начинанието изискваше бързина и с една единствена мисъл, той активира нужните му заклинания.
„Време е!”
Съзнанието му се прочисти отново и времето пое по своя път, той също се отдели от мястото, на което беше застинал сякаш цяла вечност. Едновременно с това двете магически формули на краката му засияха с бледа сребриста светлина и той се понесе с висока скорост през тунела.
До овалното помещение му оставаха около тридесет метра, когато се разнесе очаквания вик. Нолан напредгна всички сили и след няколко крачки, помещението се разкри пред очите му. То беше празно с изключение на Еван, някакъв вързоп проснат на земята и нещо друго, нещо което се движеше. Без да се чуди, какво може да е то, той просто проследи движенията му, прецени къде ще се сблъска с него и връхлетя отгоре му.
Не усети болка при сблъсъка, нито при падането на земята, но знаеше, че при тази скорост не може да се е отървал леко. Нямаше време де се чуди добре ли е, щеше да разбере след като се справеше със съществото пред себе си, което зашеметено от удара все още лежеше на земята. Той се изправи на крака по най-бързия начин и се огледа, опитвайки да събере допълнителна информация за положението. Дори и с подобрено зрение, съществото на земята изглеждаше като сянка, но когато се надигна Нолан успя да различи формата му. То приличаше на голяма котка, много голяма котка с тази разлика, че котките, които беше виждал до сега, носеха скелета си под кожата. При този вид това явно не беше нужно.
„Горкото животинче, ” – помисли си той – „броят му се ребрата!”
Въпреки опасното положение, в което се намираше Нолан се чувстваше прекрасно и ако разполагаше с всичките си сетива, щеше да си поиграе със съществото, също както котката си играе с уловената мишка преди да я изяде, но сега беше по-скоро любопитен да разбере какво по дяволите ставаше и за това реши да свърши бързо.
Той извади парчето камък, което ползваше за нож и го хвана с две ръце докато гледаше как срещу него звярът се надига от земята.
„Приличаш на котка, значи трябва да се биеш като такава.”
Той издаде левият си крак малко напред и приклекна в очакване, междувременно съзнанието му освободи и формулите на двете му ръце. Сега оставаше само да чака. Съществото пред него беше хищник, но Нолан беше ловец и гледайки право в белезникавите му очи той залюля тялото си назад. Черната котка чакаше точно това, жертвата и да помръдне. Последва скок, но на мястото, където трябваше да бъде противника и вече нямаше никой. Нолан веднага се беше гмурнал под скочилото животно, използвайки левият си крак като трамплин, десният му крак намери здрава опора и на свой ред послужи, за да изнесе цялата тежест на тялото нагоре. Камъкът се заби дълбоко в гърдите на котката и използвайки силата, получена от заклинанията на ръцете си, той издигна цялото и тяло във въздуха, след което с всичка сила го захвърли към най близката стена. Звярът се удари в нея със задоволително туп и се свлече на земята, от където не се надигна повече.
„Добро коте.”
Сега трябваше да се успокои, за да може да прецени ситуацията. Обикновено, такова нещо не би нарушило леденото спокойствие, което му беше донесло уважението на много врагове, но чувствата на Еван го бяха сварили неподготвен и Нолан не можа да им се противопостави напълно. Затваряйки очи той започна отново да прочиства съзнанието си, изключвайки сетивата си от външния свят, докато остана само туптенето на сърцето, ударите на което заплашваха да спукат тъпанчетата му. Бавно, сякаш след цяла вечност, пулсът му се нормализира и съзнанието му се отърси от чуждите емоции.
Докато правеше това, без да осъзнава Нолан само за миг изгради малко заклинание и го освободи. Видимо не се промени нищо, но в съзнанието му последва объркване, което наруши концентрацията му. Светът около него се върна и единствените две сетива, останали му със затворени очи закрещяха за нещо нередно. Той бързо разбра какво е то и отвори очи, огледа помещението и без да се замисля се втурна към входа от лявата страна.
От двете страни на коридора, зееха отворени крилата на масивна дървена врата, окачени на огромни ръждиви панти. Без да обръща внимание на злобното скърцане и сипещите се отгоре му паяжини и прах, той задърпа едното от тях, опитвайки се да го затвори. Успя да го направи само благодарение на магическите формули на ръцете си, които все още пулсираха с бледата си сребриста светлина, придавайки му нечовешка сила. Второто крило също хлопна на мястото си. Нолан направо откърши ръждясалият механизъм на резето и го промуши през халките на вратата. Докато го правеше до ушите му достигна гласът на Еван, който говореше нещо, но сега нямаше време да му обърне внимание, те идваха...
Вратите на тунела, от който беше дошъл и този от дясната страна бяха в доста по добро състояние, той ги затвори и зарези и бързо се насочи към централния проход. Тъкмо притваряше първото крило на вратата, когато ушите му доловиха шум от тичане на крака, носещ се от коридора, погледа му се стрелна напред и той различи бързо приближаващо се черно петно. Ръцете му посегнаха към второто крило и го задърпаха към мястото му. Пантите на тази врата също бяха в окаяно състояние и тя започна да се затваря бавно със скърцане.
Между двете крила на вратата оставаше само около педя, когато Нолан вдигна глава, за да види втората голяма котка, която се приближаваше с бясна скорост.
„Няма да успееш коте.” – помисли си той, докато силуетът на звяра се скри от неумолимото движение на вратата.
В този момент заклинанията на ръцете му угаснаха и вратата спря на няколко сантиметра от затворено положение. Нямаше време да се мисли, черната котка беше само на метър-два, а спасението на сантиметри. Нолан напрегна всички сили, но вратата само изскърца и остана неподвижна.
„Няма да успея.” – помисли си той и започна трескаво да се концентрира, опитвайки се отново да спре времето.
Вратата хлопна яростно на мястото си повличайки го напред и нещо тежко се удари в нея от другата страна. Чу се гневно ръмжене, драскане на нокти и после тишина. Нолан се обърна стреснат и зрението му се проясни, до него опрял рамо във вратата стоеше Еван и дишаше тежко.
- Благодаря малчо, - разсмя се Нолан – благодаря!
Смехът му бързо секна, когато огледа по-подробно момчето, то цялото трепереше, а по страните му се стичаха сълзи. Нямаше нужда да се напряга да долови чувствата му, въздухът просто вибрираше от объркване, страх и тъга. Нолан вече се бе досетил за причината. Сам той би могъл да се справи с подобни чувства, както беше правил много пъти преди това, но нямаше и представа какво да прави, когато те бяха чужди.
- Старата е мъртва нали? – попита той знаейки отговора.
Еван само кимна към това, което Нолан беше помислил за вързоп при шеметното си нахлуване. Сега, когато можеше спокойно да го огледа, стана очевидно колко далече е бил от истината. На пода в локва от прясна кръв лежаха останките от тялото на вещицата... бяха глозгани.
Вниманието му отново беше привлечено от Еван, който се беше превил в един ъгъл и повръщаше обяда си. По негова преценка, това беше нормално, предвид обстоятелствата, но момчето беше прекалено чувствително психически, а пристъпите на истерия му бяха изключително противни и за да ги предотврати се налагаше да направи нещо. Той въздъхна тежко, развърза плаща си и понечи да завие тялото, когато нещо привлече погледа му. Под купчината разкъсана плът се подаваше нещо и той се приведе за да го огледа по подробно.
„Книга?”
Той обърна трупа и пред очите му се разкри ужасяваща гледка. Плътта на лицето на покойната вещица, беше разкъсана до неузнаваемост и под парцалите кървава кожа се виждаше черепа отдолу. Голяма част от торса също беше жестоко разкъдана, част от вътрешностите бяха разпиляни по пода, а каквото беше останало от ръцете на старицата, все още обгръщаха голяма, тежка книга, сякаш се опитваха да я предпазят. Безуспешно, цялата книга беше пропита с кръв, а кожената и подвързия не беше помогнала много.
„Все пак” – помисли си Нолан – „Щом си заслужава да умреш, за да запазиш няколко думи, сигурно си заслужава те да бъдат прочетени.”
Той внимателно измъкна книгата от ръцете и и зави тялото с плаща си. За сега четенето можеше да почака. Това, което изискваше внимание в момента беше тялото на голямата котка, лежащ в другия край на помещението.
„Време е да опознаем противника” – продължи мисълта му и той се зае да оглежда трупа – „Тази котка е доста странна, костите и кожата и са черни и слузести, а очите и са изпъкнали и белезникави, сякаш създадени да виждат в непрогледен мрак.”
В съществото пред него определено имаше нещо, което го различаваше от всички котки. Да котките можеха да виждат в тъмното, но Нолан знаеше, че това се дължи на част от очите им, която отразяваше и фокусираше оскъдната светлина право в зрителните им рецептори. Той самият използваше такъв, създаден с магия, но звярът пред него имаше очи, които явно можеха да виждат в пълно отсъствие на светлина.
На откритите места по тялото нямаше козина, а самото тяло изглеждаше студено. Нолан се чудеше дали това е станало заради температурата в пещерата или просто този вид демони не се нуждаеха от топлина. Самата мисъл звучеше абсурдно, но ако съществото беше създадено за живот в мрака, както той подозираше, то щеше да има нужда от гъста козина или слой мазнина, които да намалят загубите на топлина, респективно на енергия. Съдейки по големия гръден кош, масивните мускули на челюстите и лапите, които бяха твърде тежки за развиване на висока скорост и постоянно извадените нокти – осуетяващи всеки опит за безшумно промъкване, това беше същество, което разчиташе на силата и издръжливостта си, за да си осигури храна, а това изискваше голям разход на енергия.
„Колко ли храна ще му е нужна, за да поддържа нормална температура в тези условия?” – запита се той. - „Има и още нещо. Защо не видяхме нито едно от тези същества навън, със сиг...”
- Какво е това? – гласът на Еван прекъсна мисълта му.
Той извърна глава и видя момчето клекнало до него да се взира замислено в трупа. В това положение очите му бяха скрити от Нолан, но той нямаше нужда да погледне в тях, за да разбере какви чувства изпълваха сърцето му, силата му издаваше всичко. След шока от преживяното, емоциите на момчето се бяха успокоили и сега съзнанието му ги усещаше притъпени. Той се усмихна, Еван се опитваше да подтисне чувствата си и Нолан не можеше да не оцени това, по-малко чувства значеха повече мислене, а това изискваше уважение.
„Чудя се, дали няма да можеш да се измъкнеш от тук и без моята помощ?” – помисли си той, а на глас отговори.
- Ами не ми прилича на домашна котка, а и... Хей, забравих да те питам, ти как виждаш в тая тъмница?
- Това беше първата магия, на която ме научи Арха. – отговори момчето, без да вдига поглед
„И ти имаше достатъчно самообладание да направиш заклинанието въпреки всичките си емоции!”
- Ясно, - продължи с думи Нолан – поне това е добре.
Той обърна тялото на демона и изруга, когато погледът му падна на парчетата от камъка, който му беше служил за нож през последните три десятъка.
- Прекрасно, а отвън има поне още две такива котета.
- Трябва да се върнем в селото и да предупредим всички, преди да са се измъкнали. – каза Еван – После ще се върнем с помощ и ще ги избием всичките.
- Не че искам да попаря злобата ти, но това няма да стане.
- Защо!
- Погледни тук, - Нолан посочи към демона – погледни го, това същество е създадено за мрак.
- Е и, когато се върнем ще носим фенери и факли и... ау защо ме удари!
Юмрукът на Нолан се беше стоварил върху главата му по средата на изречението.
- Ами след като не използваш главата си за мислене реших, че това е единственото, за което става, а сега вместо да бърбориш глупости помисли малко. Защо тези гадини не ни подгониха пред пещерата.
- Защото ги е страх от светлината! – загря Еван.
- Точно така, а по кое време мислиш, че пристигнахме тук?
Познатото чувство на страх отново се разнесе из помещението със скоростта, с която момчето осъзнаваше положението, в което се намираха.
- О не, слънцето ще залезе всеки момент! – едва не изкрещя той – Тези гадини ще излязат извън пещерата, какво ще правим сега! Ако стигнат селото преди нас кой знае какво ще...
- Успокой се, няма да могат да излязат. – той погледна в очите му и устните му се изкривиха в зловеща усмивка – Аз няма да ги пусна.
- Как... – запелтечи объркан от погледа му Еван – Можеш ли?
- Да, - гласът на Нолан звучеше тихо и спокойно - все пак се намираме в затвор.
Няма коментари:
Публикуване на коментар