- Затвор? Как така затвор? – попита Еван опитвайки се да намери смисъл в казаното.
- Да затвор, и то какъв! – отвърна Нолан, а в гласа му имаше възхищение.
Този отговор не беше задоволителен за момчето, което колкото и да се опитваше не можеше да си представи пещерата на старата Арха като затвор.
„Вярно, ” – мислеше си той – „пещерата не е никак естествена. Коридорите са прави, стените са гладки, да не говорим за помещенията и вратите. Дума да не става в това място е вложен много труд. Но затвор?!”
- Тази пещера не може да е затвор. – отвърна той – Та нали целта на затворите е да не пускат тези, които влизат в тях да излизат навън?
- Грешка. Целта на затвора е да лиши от свобода само определени индивиди, а целта на надзирателите му е да се грижат затворът да изпълнява функциите си. Този затвор е престанал да изпълнява това, за което е бил построен, но нито това, нито факта, че надзирателите не са тук в моменттова не го правят по-малко затвор.
- Не разбирам.
- Да знам, – въздъхна Нолан – но в момента няма време за обяснения, а и аз самият все още не знам, кой знае колко за това място. За сега ще трябва да се задоволиш с факта, че това е затвор и то много специален.
При тези думи Нолан стана и се приближи до една от стените.
- Наблюдавай внимателно. – каза той и докосна с пръст стената.
На пръв поглед не се случи нищо, но това само помогна на Еван да се досети какво се опитва да му покаже новият му приятел. Той бързо затвори очи и изчисти съзнанието си разкривайки пред вътрешното си око магическите вериги, които се извиваха като сребърни дантели по стените на помещението. Изумен той се изправи и бавно започна да „оглежда” изящната мрежа изплетена от безброй сребристи нишки, а в главата му напираха безброй въпроси.
- Ако това е затвор, тогава защо старата ще живее в него? – най-накрая попита момчето.
- Нямам представа, - вдигна рамене Нолан – но който и да е бил предишният обитател на това място, вече не е тук.
- Защо?
- Заклинанието, което прави пещерата затвор е разрушено, някой или нещо го е пръснало като диня и най-забавното от всичко е, че който и да го е направил е притежавал могъществото на бог.
- От къде знаеш, може просто да му е свършила енергията и за това да е изчезнало.
- Не дрънкай глупости, че пак щете прасна! – ядоса се Нолан – Не знам на какво те е учила старата, но дори и ти би трябвало да знаеш, че заклинанията над седмо ниво не изчезват.
- Било е над седмо ниво?!
За Еван все още не съществуваха магии над първо ниво, а дори и те бяха мечта за него. Няколкото заклинания, които той знаеше по сложност бяха много под първо ниво и незнайно защо бяха познати просто като „седемте основи”. Еван не знаеше защо името беше толкова почтително, за него те си бяха безполезни, макар че трябваше да си признае, заклинанието за подобряване на зрението, което поддържаше в момента не му се струваше никак безполезно.
- Шегуваш ли се, било е от двадесет и първо. Имаш ли представа, колко връзки има подобно заклинание?
Отговор така и не дойде и Нолан, при все че вече се страхуваше това да не му стане навик въздъхна за пореден път.
- Добре, явно няма смисъл да влизам в подробности, - предаде се той – аз ще се заема с котетата, а ти виж какво можеш да разбереш от това.
Той пъхна в ръцете на момчето книгата, която беше измъкнал изпод трупа на вещицата, след което се свлече на земята и затвори очи.
- Ще се заемеш? Как нали сам каза, че заклинанието е разбито?!
- Просто ще поставя ново заклинание. – тонът на Нолан преливаше от отегчение и сарказъм, сякаш казаното се разбираше от само себе си.
- Аха, - отвърна Еван със същия тон и разпери театрално ръце нагоре – значи ще направиш ново заклинание от двадесет и първо ниво, просто така между другото.
Нолан отвори едното си око и го изгледа строго, макар че едва се сдържаше да не избухне в смях. За пръв път от няколко луни се чувстваше спокоен, може би прекалено спокоен. Това чувство го гонеше още от срещата с мечката и единственото логично обяснение, до което можа да стигне беше, че хлапето му харесва. Действията и хаотичният му начин на мислене, напомняха на Нолан за него самия, преди десет години, дори и обстоятелствата някак си си приличаха.
„Тук просто вони на съдба.” – помисли си той - „Трябва да внимавам.”
Последната мисъл го накара да потръпне, имаше лошо предчувствие за цялата тази работа, но докато не разбереше на къде го води потока на събитията не можеше да направи нищо по въпроса. За сега той реши да чака и да внимава, а това, което можеше да направи в момента бе да се позабавлява още малко с Еван, докато все още имаше тази възможност.
- Естествено, че не – отговори той – това би ми отнело дни!
Думите му имаха очаквания ефект, момчето го зяпна загубило ума и дума. Нолан не знаеше дали се чудеше на това, което беше казал или самоувереността, с която беше казано. Все пак дори той трябваше да знае, че висшата магия се разпростираше едва до края на седмо ниво, всичко останало беше в сферата на чудесата или на ритуалите.
Принципно ритуалите можеха да достигнат нива над седмото, но това означаваше няколко десетки магьосника да започнат едновременно да плетат едно единствено заклинание в такъв синхрон, че не само заклинанието да проработи, но и самите магьосници да останат живи, за да разкажат. Този факт естествено водеше със себе си някои опасения и съмнения, които от своя страна пречеха неимоверно много на синхрона и резултатът беше, че през последните три-четири епохи никой не се бе осмелявал да прави подобен ритуал, но наред с още стотина души Нолан знаеше, че всяка държава на континента, тайничко си обучава по една-две групи магьосници, в случай че някога се наложи да превърне вражеското укрепление във врящо езеро от втечнена скала.
Нолан никога не беше виждал изпълнението на тактическо офанзивно заклинание, но беше разбрал за тях след като му се беше наложило да изпепели един подобен отряд магьосници, по време на последната война, преди четири години. А сега той с възможно най-самоуверения тон твърдеше, че е способен да направи това, пред което трепереха цели магически ордени.
- За сега ще се задоволя със заклинание от седмо ниво. Няма да е толкова полезно колкото оригинала, но няма да пусне никой навън поне до сутринта.
- Знаеш ли подобно заклинание?
- Не, моята школа се занимава предимно с бойна магия, точно за това трябва да се съсредоточа.
- Ами ако не успееш на време? Какво ще правим, ако слънцето залезе преди да го завършиш?
- Не се притеснявай, ще успея, всъщност вече съм почти готов.
- Почти готов? Не може да бъде, никой не може да изгради заклинание от седмо ниво само за две минути!
- Така е за това започнах още, когато се сетих за възможността, освен това аз вече съм виждал подобно заклинание и не е нужно тепърва да го създавам.
- Но ти изобщо не си се концентрирал!
- Естествено, даже и мъртвите няма да получат покой докато ти бърбориш, сега млъквай и разгледай проклетата книга.
Малко засрамен Еван приседна до най-близката стена и разгледа книгата в ръцете си. Тя беше голяма и стара, с кожена подвързия понастоящем цялата подгизнала от кръв. По предната корица се виждаше част от заглавието, но той не успя да го разчете и разтвори книгата с надеждата, че съдържанието и ще му подскаже.
Първите няколко страници бяха пропити с кръв само по ръбовете и той успя да прочете няколко реда от написаното, ставаше дума за някакво същество, вероятно демон, който се хранел с развалени яйца и изгнили плодове. На следващата страница се различаваше част от скица изобразяващо самото същество. Благодарение по-скоро на старостта на самата книга от колкото на кръвта по страницата, Еван можеше да различи само, че съществото има две глави едната, от които изглеждаше щастливо усмихната, а другата тъжна и той продължи нататък с надеждата, че на следващата страница ще има нещо полезно. Имаше. Следващите няколко страници бяха запълнени отгоре до долу с магически символи и кръгове с малки обяснителни бележки под тях. Всеки магически кръг беше отбелязан с номер и стрелка посочващи мястото му в магическата формула. Всичко това беше непонятно за Еван, но дори и той можеше да отгатне, какво представлява пентаграмата в центъра на заклинанието.
„Старата е призовавала демони!” – помисли си момчето и бързо започна да прелиства страниците търсейки скицата на котешкия демон лежащ на близо.
Докато Еван прелистваше страниците, Нолан отвори очи и се протегна.
- Откри ли нещо? – попита той с прозявка.
- Да, - отговори момчето, без да вдига поглед от окървавената скица, която разглеждаше – няма да повярваш, но старата е...
- Призовавала демони, - прекъсна го Нолан – да за това вече се досетих. Откри ли нашия познайник?
- Още не в момента ги търся?
- Ги? Какво искаш да кажеш с това „ги”?
Еван вдигна поглед объркан.
- Ами тях. – той посочи трупа на демона.
- Не търси тях! Старата е призовала нещо друго, намери него.
- Как така друго, не разбирам!
Последва поредната въздишка и Еван не издържа.
- Ще престанеш ли да въздишаш, вече ти казах, че още се уча!
- Така е, само че струва ми се, точно сега е моментът да се постараеш малко. Тези зверчета не са призовани от старата и преди да си ме попитал ще ти отговаря защо мисля така. Това са низши демони от първи клас, те не могат сами да създават телата си и за това веднъж убити те трябва да бъдат призовани отново. Глупави са, трудно се изхранват и още по трудно се контролират. Никой магьосник не би ги призовал по простата причина, че със същия разход на енергия и ресурси ще може да призове демон от трети дори четвърти клас, който не само ще е десетки пъти по-силен, но ще бъде и много, много по-интелигентен.
- Е тогава как са се появили те?
- Старата е призовала нещо друго, а то е призовало тях, за да се отърве от нея. Аз ще отида активирам заклинанието на входа, ти продължавай да търсиш нещо полезно докато се върна.
- Няма да стане, идвам с теб! Няма да остана тук сам!
- Не можеш да дойдеш с мен. С това заклинание в главата трудно ще защитавам дори себе си.
- Не можеш да ме оставиш сам! – едва измънка Еван и из помещението отново се разбушува необуздания му страх.
Нолан отново се видя в чудо.
„Тези лигавщини започват да ме дразнят! Защо все на мен се пада да бъда бавачка!”
- Добре, добре, предавам се ще го направя, само се успокой! – хвана се за главата той и добави – Мисля, че ще повърна, ако се разплачеш.
- Ще ме вземеш с теб? – каза Еван със светнали очи, игнорирайки последния коментар.
- Не, разбира се! Вече ти казах не мога да те пазя.
- Но нали каза...
- Знам какво казах. Имах предвид магията. – момчето все още не загряваше – Нали помниш, че ме помоли да те науча на някоя магия.
- Ще ми покажеш някое заклинание! – подскочи Еван – Какво ще ме научиш, да мятам огнени топки или мълнии, а може би...
- Не, ще те науча да правиш светкавица.
- Това не е ли мълния?
- Не, не е мълния. Сега щом вече знаеш заклинанието за зрение предполагам, че знаеш и това за светлина.
- Да но...
- Никакво но, слушай внимателно. Когато изградиш заклинанието и започнеш да провеждаш енергията през тялото си, започни да я концентрираш в пръстите на дясната си ръка. Ти знаеш, че потока на енергията за това заклинание е спокоен и равномерен, но ако концентрираш тази енергия, да речем пет секунди и след това я освободиш всичката наведнъж, се получава нещо такова. Затвори си очите.
Дори и през затворените си клепачи Еван беше заслепен от блясъка на магията, но за негово най-голямо разочарование, това беше всичко.
- Само това ли е? – попита той.
- Какво значи само?
- Мислех, че ще ме научиш на нещо полезно, с което ще мога да се пазя от демоните.
- Та нали точно това направих! – раздразни се още повече Нолан.
- Така ли, и как точно ще убия някой от тези демони със светкавица?
- Убиеш?? Защо ти е да убиваш, не казали, че искаш да се защитаваш от тях?
- Точно така и най-лесния начин да го направя е като ги убия, а сега след като приключихме спора ще ме научиш ли най-накрая как да мятам огнени топки?
Нолан се канеше да отговори нещо, но когато чу казаното застина на място с вдигнат показалец, чудейки се дали моментът е подходящ да падне на земята от смях или още веднъж да фрасне момчето по главата. Реши за сега да се въздържа и от двете и с пресилено спокойствие обясни.
- Нали вече видя с какво си имаме работа. Сега я ми обясни, как точно смяташ да убиеш някое от тях с огнена топка, която ще ти отнеме половин час, за да създадеш и на всичкото отгоре, дори и да я запратиш в правилната посока, ще се движи толкова бавно, че дори и ти ще можеш да я надбягаш?
- Е определено е по-добре от някакво светлинка. – беше малко неувереният отговор.
- Не е, в случай че не си забелязал, тези котета нямат клепачи, което значи, че не могат да се предпазят от тази светлинка, освен това виждат в тъмното толкова добре, че подобна светлина може да бъде, ако не убийствена, то поне много болезнена за тях и най-хубавото е, че дори и ти можеш да правиш заклинанието само за няколко секунди и то неограничен брой пъти. Сега схвана ли?
Еван се замисли над чутото.
- Добре – най-накрая отговори той - но това не се брои. Когато излезем от тук ще ме научиш на истинска магия.
- И това, ако не е наглост. – промърмори под нос Нолан – Добре от мен да мине, а сега вдигни резето на предната врата и я залости отново, когато изляза.
За щастие предната врата беше една от тези, които се затвориха с най-малко усилие и сега се отвори със същата лекота.
Коридорът напред беше тъмен и пуст, а от демоните нямаше и следа. Преди да излезе Нолан внимателно се огледа и ослуша, след което пристъпи напред, като гледаше да вдига колкото се може по-малко шум. Зад него, Еван отново затвори и зарези вратата, оставяйки го сам.
Няма коментари:
Публикуване на коментар